опипом тръгна след съществото. Каквото ще да става, реши Ермиар, бе му омръзнало да стои под земята в дълбоката тъмнина. Едва бе успял да намери изход от подземията на манастира, а сега асура отново го бе завлякла в мрака. Дори да го убият и разкъсат на парчета, поне да зърне за последен път слънцето.
Светлото създание съвсем се скри от погледа му и го остави сляп в черната дупка. Той се движеше на колене, защото височината на леговището не му позволяваше да се изправи, въпреки че бе доста широко. По ръцете му се наслоиха пръст, гнили листа и какво ли не. Сърцето му туптеше бързо и силно, гризеше го страхът от създанията, населяващи това място, но се мъчеше да го превъзмогне и продължаваше напред. Усети, че се оплита в някакво коренище, опита да се върне назад, но ръкавът му се закачи за нещо. Той се дръпна рязко, за да се откачи, и чу, как нещото издрънча като метал. Това събуди любопитството му и той опипом намери загадъчния предмет. На опипване беше като правоъгълна релефна кутия, но без светлина нямаше как да разбере какво точно представлява. Доста тежка за големината си, кутията щеше да го затрудни по пътя му към изхода, но той реши да я вземе със себе си.
Ермиар продължи да се лута опипом сред леговището. Заплиташе се в мощните корени на Живото Дърво, натъкваше се на твърди буци пръст, докато най-накрая отпред се появи светлина. Той бързо пропълзя към нея. Лъчите на слънцето проникваха в черното леговище и в гърдите му, в ритъм със сърцето, затуптя надеждата, че ще се измъкне невредим от убежището на асурите. Изкачи се нагоре по полегатия наклон към изхода и подаде глава навън. Бе късно утро, слънцето грееше високо над Лисичи урвар и вече топлеше. Ермиар не видя нищо обезпокоително и се измъкна напълно от дупката. Нощта бе тежка и изтощителна и видът му ясно го показваше — изпокъсани и кални дрехи, бледо лице, хлътнали, стреснати очи. Погледна кутията, която носеше в калните си ръце. Ала предметът, който намери сред коренищата на Живото Дърво не бе кутия, а книга. Изтупа я, доколкото можа, от пръстта и видя, че е обкована цялата в метал, и то така, че самата книга оставаше изцяло вътре, като затворена в кутия. Ермиар не виждаше за първи път такъв предмет. Имаше подобни в библиотеката на манастира и в Исинейската. Металната им обвивка бе изработена във форма, копираща книгата, положена вътре. А отпред и отзад бяха гравирани образи и надписи на савхи, които той не разбираше. Забеляза, че е заключена, но не видя никъде ключалка. Имаше само една странна пластина, в чийто десен край се веждаше дребен йероглиф. Този йероглиф бе единственото познато му нещо от всички надписи по метала, защото удивително приличаше на черните йероглифи по ръката на асура. Въпреки че книгата предизвика интереса му, той спря да й обръща внимание и се огледа наоколо. Трябваше да изчезне колкото е възможно по-бързо от това място. Той се затича към група дървета, които съзря наблизо, но още преди да ги достигне, се спря. Видя три тела да лежат на земята и любопитството го накара да ги приближи. Това бяха асури. Едното същество бе мъжко и също толкова красиво като женските. Бяха мъртви, в телата им зееха жестоки рани, кървящи с тъмно-жълта кръв. Приживе кожата им излъчваше светлина, която сега бе угаснала, а ранената плът сивееше грозно. Двете женски си приличаха като две капки вода и Ермиар не разбра коя от тях го бе отвлякла за свой мъж. Стана му тъжно за погубената им красота, но определено предпочиташе да са мъртви. Те бяха колкото прелестни и магични, толкова зловещи и страшни едновременно. Изведнъж едното създание отвори очи и се втренчи в него. Тръпки на ужас пропълзяха по кожата на Ермиар и той замръзна на място. Асура видя книгата в ръцете му и очите й се разшириха, огромни и тревожни.
— Върни я — прозвуча гласът й в съзнанието му, — върни книгата.
Той погледна предмета в ръцете си и видя нещо изумително. Близостта на книгата със съществата я бяха преобразили. Металният обков беше като току-що излъскан и по повърхността му проблясваха искри. Но най-странна бе пластината с малкия йероглиф в десния си край. Тя бе станала бяла и светлееше, сякаш е от кожа на асура, а йероглифът стоеше черен, също както по ръката на създанието. Погледът му се отклони към ръката на създанието и видя в очите й, че е на прав път. Тя се опита да премести ръката си и да я скрие под крилото, но силите не й достигнаха. Създанието умираше. Без да се замисля, Ермиар направи първото нещо, което му хрумна. Наведе се до асура, хвана ръката й и започна да пише с нея по пластината. Твърдият и остър нокът на съществото потъваше в светлата пластина и оставяше черни следи.
— Не, не го прави, върни книгата — гласът на асура бе съвсем изнемощял.
Ермиар не я послуша. Той внимателно преписваше всяка черта и завъртулка от ръката й. Когато и последният знак бе изписан, обковът изщрака с ясен звук и се отвори. Той грабна книгата и хукна към гората, където можеше да намери подслон. Строполи се изнемощял до едно дърво и сложи книгата на коленете си. Не знаеше нито къде се намира, нито как ще се измъкне от планината. Не искаше да мисли за това, защото знаеше, че най-вероятно няма да оцелее.
Ермиар отгърна корицата на книгата. Тя бе написана на савхи, език, който той не разбираше. Очите му зашариха по красиво изписаните знаци и изведнъж осъзна, че чете. Завъртулките следваха една след друга и изграждаха образи в мозъка му, гората около него избледня и постепенно изчезна. Той остана сам насред нищото, заобиколен от виденията на собственото си съзнание, видения, които кой знае защо му се струваха познати и сякаш вече сънувани. Детето, магьосникът, жрицата, императорът и императрицата… всички те, и отшелникът, и демонът… го поведоха по пътя на орендата.
Ермиар се изправи, а от това, което бе представлявал, не бе останала и следа. Когато се появи в гората с книгата в ръце, той бе объркан и уплашен младеж, търсещ себе си и жадуващ да разбере смисъла на своя живот. А се изправи демон, могъщ и силен, творец на душата си. Овладял орендата — свръхестествената сила, живееща у всяко живо същество, той си пожела форма на кон и препусна с него из зелените поляни на Карпонили.
И остана неоткрита третата книга, но се родиха демон, юда и магьосник.
А над Гелда Валуния надвисваха злокобни сили, мрак и черно безвремие… и нищо нямаше да е вече същото.
Информация за текста
© 2009 Хедер Меспи
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14086]
Последна редакция: 2009-12-09 13:12:59
