— Какво има, Марсел? — Професорът се наведе и вдигна някакъв продълговат бял предмет. Показа го на студентите. — Част от бедрена кост… Ето там, до вас, Хекли, лежи пищялът. Останалото… — той се озърна. — Останалото го няма.
Костта беше бяла и суха като тебеширен къс. Студентите мълчаха. Професорът пусна костта и отново тръгна напред. Сега студентите гледаха внимателно в нозете си и избягваха да настъпват всичко, което се белееше. Групата крачеше съвсем бавно, защото местността стана още по-стръмна. И нито студентите, нито професорът подозираха, че техните наведени глави и бавна походка, ще изиграят твърде скоро една печална роля…
След още половин час стигнаха брега на Черното езеро. Всъщност „езерото“ бе един гигантски сух кратер, полукръгъл, с „брегове“, назъбени от скали, и с диаметър повече от миля. Дъното се спущаше стръмно към центъра му и там дълбочината достигаше навярно над двеста метра. То бе покрито на много места с късове желязна руда, която блестеше на слънцето и отдалеч създаваше илюзията за черно оцветена вода. „Езерото“ напомняше кратер на угаснал вулкан, но студентите знаеха добре, че тук никога не бе имало вулкан. Те стояха потиснати от мрачната гледка — сякаш оттук бе изпълзяла самата смърт и бе облъхнала всичко наоколо, за да създаде една пустиня.
— Ето — каза тихо професор Карпантие, като разпери ръце. — Така би изглеждала сега нашата прекрасна планета, ако автоматите на войната не са били блокирани в последния момент по един необясним, тоест необяснен и досега начин… Единствената свръхбомба, която избухнала тогава, е създала това Черно езеро. Всъщност тя е била предназначена за древния Париж, но се е отклонила от целта си — също по някакво чудо… Случайна повреда в системите за атомно нападение? Едва ли. Защото системите са излезли от строя едновременно по цялото земно кълбо. Опитите да се обясни това явление с психологически фактори, тоест с неочаквано разумна намеса на хората, от които е зависел първоначалният тласък, са явно несъстоятелни. След първия тласък системите са действували автоматически и са били насочени към също такова автоматично реагиране на всеки взрив, по-мощен от един мегатон, в която и точка на планетата да произлезе той. Веднъж активизирана, нито една система не е могла да бъде обуздана от човешка намеса…
— И все пак, войната е била преустановена след първия взрив — каза Хекли. — Необясними явления не съществуват, професоре.
— Естествено — усмихна се професорът. — Необясними явления не съществуват. Но
— Към абсолютната истина, искате да кажете, професоре? — обади се насмешливо Наташа.
— Разбира се, Наташа — каза меко професорът. — Но ние говорим за научното обяснение на конкретни факти… В нашия случай, вън от „психологическата“ хипотеза съществува и така наречената „фантастическа“ — тоест автоматите в оня трагичен миг са се оказали по-разумни от хората и са се самоубили чрез самоблокирване. Една глупост, която са поддържали само песимистите на оня век. Третата хипотеза…
— Позволете, професоре — обади се почтително Марсел. — Според третата хипотеза — спасяването на нашата планета от гибел се дължи на извънземна намеса. И защо не? Нима разумът е наш, човешки монопол? Чудесно е да знаеш, че някъде във Вселената живеят наши братя по разум, по-могъщи и по-добри от нас, които в един трагичен миг са се притекли на помощ на човечеството… Според мене, това е единствената сериозна хипотеза.
— Уви, мой мили Марсел. — Професорът прегърна своя студент през рамото и погледна в очите му. — Вие забравяте, че изследванията на нашата Галактика в това отношение са завършени. Ние сме сами в Галактиката, приятели, сами, както е бил сам гражданинът Адам, преди да се сети да направи от своето ребро една Ева… — Той се усмихна. — Аз мисля, Марсел, че Ева е била създадена не от реброто адамово, а от самотата адамова. Но човечеството вече е твърде възрастно, за да изгражда нови митове, нали?
— Това обаче са изследвания от разстояние, професор Карпантие. Никой не е проникнал още в дълбините на Галактиката.
— Да, разбира се. Персонално никой не е проникнал. И никой не ще проникне, мойто момче. Диаметърът на Галактиката е над сто хиляди
Марсел замлъкна, но в мълчанието му се чувствуваше упорито несъгласие. Той бе малко нещо поет и имаше способността да поддържа най-невероятни тези, стига те да говореха нещо на сърцето му. При всичкото си уважение към професора и към науката, той все пак промърмори под носа си:
— Не вярвам, че Вселената е пуста. Това е невъзможно, това би било ужасно…
Но професор Карпантие го чу. Той познаваше това чувство на протест срещу фактите, срещу жестокостта на известни истини. Той самият бе повярвал в теорията на Дринкром едва на деветдесетата си година и то в деня, когато бе починал най-близкият му приятел. Марсел бе твърде млад, за да се примири с галактичната самота на човечеството.
— Нека се върнем, прочее, на Земята — рече с усмивка професорът. — И тъй, приятели, ние виждаме пред себе си една пустиня, един печален паметник, оставен ни от Епохата на Абсурда. Такова название на цяла една епоха звучи малко нелепо, но то не е много далеч от истината. В старото общество, разкъсвано от духа на антагонизма, линията на абсурда е била не само литературно понятие. Тя е съществувала реално, в самия живот. Помислете само: общественото богатство е било достояние на хора, които не са създавали нищо; в името на свободата са се изграждали затвори за онези, които се борели за свобода; в името на националното благополучие са се водели разрушителни войни, а религията, проповядваща любов и братство, ги е благославяла; човешкото достойнство се е измервало с пари и с власт над човека — и сякаш някаква невидима зла сила е превръщала всяко добро дело в неговата противоположност… Що се отнася до свръхбомбата, която е превърнала в пустиня тази местност, тя е долетяла тук от Изток, но както било установено по-късно, била е изстреляна от една ракетна база в Калифорния. Целта е била да се създаде впечатление, че е изстреляна от Съюза на съветските републики, за да се предизвика война между Западна Европа и Изтока. „Бесните“ в САЩ са разчитали да запазят сили за един решаващ удар. В действителност, както знаете вече, тази свръхбомба е отбелязала края иа Епохата на Абсурда. Това е станало в 2033 година, когато…
Професорът не довърши фразата си. Той забеляза, че Оцеола бе извил глава встрани и се ослушва — потомъкът на делаварите никога не бе правил това по време на лекция.
— Какво има, Оцеола?
— Извинете, професоре — каза Оцеола — Някой говори тук…
— Освен мене?
— Освен вас.
Студентите вече гледаха нататък, накъдето — гледаше Оцеола. Професорът също погледна, но не чу нищо. И не видя нищо — освен купчина развалини от някаква древна постройка.
— Ето пак — каза Оцеола.
Този път всички чуха. Беше човешки глас. Думите звучаха глухо, сякаш идваха изпод земята и отначало професорът не разбра нищо.
— Странно — каза той. — Тук никой не може да дойде без разрешение и без предварителна имунизация срещу меланхолия. От Управлението на историческите паметници ми казаха, че за днес не се предвиждат други посещения.
Гласът продължаваше да говори — бавно, с големи паузи. Беше мъжки глас, нисък и малко пресипнал. Професорът очакваше да чуе поне още един глас, тъй като човекът не можеше да говори сам със себе си, но това не стана. Невидимият продължаваше своя монолог.
— Той говори нещо за нашия балон, професоре — каза тихо Марсел. — Чудно, разбирам някои думи, а други са ми съвсем непознати…