две паници вино в ръце.
„Правоверният не бива да пие вино пред очите на гяурите“ — припомня си той и преодолява желанието си да спре с повелителен жест кръчмарката и да вземе едната паница.
Виното е за двамата търговци кърджии, които са разтворили дисагите в краката си и похапват хляб, лук и сирене от габровските похлюпци. Кръчмарката им подава паниците, те някак стеснително ги поемат и не смеят да пият пред смръщения поглед на бюлюкбашията.
„Ама че пъзльовци!“ — кипва в себе си той и като им обръща гръб, отива и сяда чак в другия край на опушената одая. Седи там и си мисли: боклук работа е тая човешка природа, все на нещо мирише, все нещо я разваля.
Ето и тия двамата. Отгде да знаеш, може единият от тях да е издайник? Или и двамата? Само някак да разберат, че билюкбашията е преоблечен хайдушки главатар и ще се затекат — и двамата! — при мухтарина3 на най-близкото село. Или чак в тревненския конак ще отидат… А иначе са съвсем хрисими. Бащи са, синове и дъщери отглеждат…
Така е. Бог е създал човека по свой образ и подобие. И от време оно всеки человек иска да подражава на върховния отец — да създава и той хора по свой образ и подобие. Човешкото семе е по-издръжливо и от семето на бурен — никога няма да се затрие. И тъй от нине и до века ще се пресътворяват човешките пороци — подлеците ще създават подлеци, честните — честни, умните — умни, глупавите — глупави … Не, не е точно така. Не е работата само да се съберат мъж с жена и да им се роди отроче. По-важното е да отгледаш потомък по свой образ и подобие, та дори да не е от твоя кръв. И за подлеца и продажника това е важно, защото той е убеден, че само като постъпва като него, наследникът му ще може добре да живее.
Тъй се е плодило българското племе — племе от две племена. Едните са опазили и ще опазят името ни, другите ни калят и продават, като те най-често приказват, че са българи …
Дали да напише всичко това по белите полета на някоя църковна книга?
Ей, кръчмарке, донеси дивит и хартия, може и някое парче от онази панаирджийска книга, която търговците ти оставят на връщане от Узунджовския панаир…
Ей, кръчмарке! Къде си?
— Какво?
— Медника ли ще донесеш?
— Ти откъде знаеш за моя медник? По-тихо! Тихо, че ще чуят. Ония, там до огнището, уж гризят вмирисаното си на кучевина сирене, ама целите са се превърнали в очи и уши, нито дума не изпускат. Недей, недей споменава вече за медника. Ти знаеш ли, че той ми е по-скъп от жълтиците, с които е препълнен? Какво са жълтиците — днес ги имаш, утре се стопили в ръцете ти. А виж, този медник е оцелял от някога си. Пазили са го дедите ни, даже вода в него не са носили. Е, може да са носили вода, но са го пазили, защото и досега Личи какво е написано с вдълбани букви, които приличат на клинове. Написано, както в библията — едикой си роди едикого си. Само че съвсем точно: „Кир Тодор от Търнов (роди?) Петр р., (роди?)…“ И тъй, околовръст на медника …
(… същият този кир Тодор бе оставил името си на колибите Тодоровци. Оттогава името му се въртеше в рода — през един Петър има Тодор. А за преданията — да не говорим. И децата ги знаеха. Как дядо Тодор, не оня, дето му викали кир Тодор, а внукът му, с голи ръце претрепал двама турци долу в прохода. Как… но те нямат край. По-важното е за самия кир Тодор, от който водеха потеклото си четири колибарски махали. За него се знаеше, че когато турците пленили кютюка на българската царщина — Търновград, той избягал с жена си и с две невръстни деца, и двете момчета. Самият той носел висок калпак, войводски калпак:…
Даскал Тодор бе по майка свързан с една от тия четири колибарски махали. Когато още беше мирен даскал и ходеше по сборове и хора, веднъж той откри при майчините си роднини стар връшник. На пръв поглед връшник като връшник — кръгъл, тъкмо да покрие голяма подница, но беше от дебело желязо и от горе извит повече, отколкото е нужно. Като се вгледа по-добре, даскал Тодор видя, че горната повърхност на връшника е украсена с железни пулове, а дръжката е поставена съвсем неумело, даже малко накриво. Бабичката, дето се въртеше край огнището, словоохотливо му обясни, че връшнякът е „от старо време“, може да е „и от киртодорово време“, много хубави пити стават в него, и цяло агне може да се опече в подницата.
Когато връшникът изстина, даскал Тодор го взе и започна внимателно да го разглежда. И откри няколко полуизтрити букви: те … Бяха написани от вътрешната страна на щита — защото и сляп да бе, щеше да познае, че това е войнишки щит, на който несръчно бяха преместили дръжката от вътрешната на външната страна, за да могат жените край огнището да го местят с ръжена.
На стопанина — той му беше братовчед — даскал Тодор обеща съвсем нов връшник, също толкова голям — и взе със себе си някогашния щит.)
— Ей, булка, ти и за връшника ли знаеш? Чакай, чакай! Ти да не си от Смоците? Познах, а? Че така кажи, да се разберем най-сетне. С тебе сме род. Как да не сме? Ами че дядо ти Пеню, оня, дето, като-орял, впрягал едно след друго децата си — нямал си човекът ни крави, ни воловце — той е роден брат на дядо Гергин. Пък дядо Гергин е на моя дядо — дядо. Е, все за дядовци разправяме, да бяхме поприказвали и за себе ся … Мене ме викат Тодор, даскал бях, сега съм хайдутин! Войвода. Войвода, и Горе, в Балкана имам цяла дружина, Как беше в песента? „Момчета като вълчета, юнаци като зли вълци“. А ти? Къде е мъжът ти? Все по търговия ли? И всичко е оставил на твоите ръце? Не те ли е страх? Какво? Свекърът ли те пази? Добре, булка, добре. Щом има мъж в къщи, добре е. Ами децата? Колко са? Четири? Да са живи и здрави! Толкоз си млада, кога си успяла … Е, де, не се прави на срамежлива. Щом си родила толкова деца … Слушай, само ти ще ме разбереш и ще ми помогнеш! Нали сме род. Как да ти кажа, булка … искам и аз да оставя някого след себе си. Син или дъщеря. По-добре син. Ако ли се случи (момиче — какво, няма да го хвърлим в реката … Ама съм болен, много съм болен. Не ме гледай тъй, на вид съм здрав, пък гърдите ми… продупчени са ми гърдите. Дълго не ще изкарам. Пък и потераджиите рано или късно ще ме открият. Излъгах те, като ти казах, че горе в Балкана ме чака цяла дружина юнаци. Сам съм, никого си нямам… Крия се ту тук, ту там. Не зная тая вечер къде ще замръкна. А ми се иска родът ми да не пресъхне с мене. Аз съм от Миховци, от оня дядо Михо Белозъбия, дето някога си сякал скалата, сечения камък… Е, трябваше преди години и аз да завъртя дом и семейство, ама така ми потръгна … Право да ти кажа, не си намерих момиче. Много оглеждах и заглеждах, но никоя не ми хареса толкова, че да се реша. Исках да е едно такова момиче … по-добре да не говоря за това, нищо няма да разбереш. Било що било, сега съм решил друго. Имам злато, много злато. Оня медник, медникът с името на кир Тодора, целият е пълен със злато. Затулил съм го с връшника и съм го завил с няколко намаслени кожи… Имане, голямо имане имам. Скрил съм го на тайно място… Слушай сега, ще ти кажа най-важното. Как да го река, че да е по тъй… С една реч — искам да се оженя. Ще ти кажа за коя. Искам да се оженя, ама не с поп и гюрултия. Сега не мога да направя това. Гонят ме, търсят ме из цялата планина. И сигурно ще ме заловят. Но докато съм на свобода и … жив, искам да се оженя. Макар и само за една нощ. Или за две нощи. За три… докато потераджиите ме усетят.
Чуваш ли, кръчмарке? Искам да се оженя. Ще ти кажа за коя. Тя не ме познава, ама аз я знам. Няколко пъти съм я виждал, като пасе козите по чукарйте. То е едно такова слабичко момиче, като го погледнеш, жал да ти стане. Ама е инак жилаво, по цял ден търчи и не се уморява… Защо съм го харесал ли? Не е толкова харесване, колкото жалост. Ще ти се свие сърцето да го видиш, горкото, как се мъчи от тъмно до тъмно. Колибарско момиче. От Големановите колиби. Само името им е голямо. Бедни са горките, като лалугери. Бедни и гладни. Мъжете ходят да слугуват по тревненските дюкяни, а жените я карат, както могат. Лесно ще го намериш това момиче. Не му зная името, но знам от коя къща е, от най-горната, към самия връх. На него искам да оставя имането си, ще се оженя за него и ще му оставя медника с жълтиците. А на тебе, загдето ще ме сватосаш, ще ти дам толкова жълтици, колкото се съберат във връшника, като го обърнеш с дръжката надолу. Не е малко.
Ти какво тъй пребледня? Да не се полакомй за целия медник с жълтиците? Недей, жено, недей! Грехота е! Я си помисли, онова момиче — ако то се съгласи, целия си живот на мене обрича. Аз и на книга ще напиша, че съм се оженил за нея и че чакам отроче. Тъй ще напиша — „отроче“, защото отгде ще знам какво ще се роди — момче или момиче. Тъй ще напиша … и още, че оставям всичко на нея и на отрочето. И името и имането си. Защото имам в Миховци голяма къща и цял един склон от планината. Мои са. Мои и на отрочето…
Съгласна ли си, кръчмарке?
