Джоана Макпийс
Испанската награда
ПЪРВА ГЛАВА
Вятърът се бе обърнал. Мария се събуди и смръщи носле. От долната палуба на галерата, където бяха настанени робите, се носеше отвратителна воня, с която не можеше да се справи дори розовата вода, която дуенята Консуело беше разляла по голия под на кабината заедно със свежи цветчета. Младото момиче се изправи и посегна към ароматизатора си. Но дори портокалът, набоден с карамфилчета, не можеше да прогони миризмата на пот, урина, катран и застояла вода. Беше часът на сиестата и горещината беше непоносима. Капитанът дон Естебан я бе уверил, че галерата ще хвърли котва в пристанището на Кадис, преди да настъпи нощта.
Мария се обърна към Консуело, нейната компаньонка и камериерка, която се бе изтегнала на тръстиковото си легло и хъркаше доволно, и се усмихна снизходително. Нищо не можеше да смути здравия дух на Консуело, нито даже бъркотията около бързото им отпътуване от естанцията в близост до Малага, камо ли пък необичайните условия на пътуването им.
Бяха направили всичко възможно да предпазят Мария от неудобствата. Дон Естебан й отстъпи без колебание каютата си на кърмата. Това било най-малкото, което можел да направи за племенницата на дон Фелипе Сантяго и Талавера, обясни й той, пък и пътуването й било осъществено много скоро след смъртта на баща й дон Диего.
Кабината на капитана се намираше точно под предната стълбичка към каютите и беше ужасно тясна и задушна. Мария нямаше представа къде спеше капитанът, след като й бе предоставил каютата си. Без да се оплаква, Консуело се бе задоволила с тръстиковото легло в кабината на Мария.
Как благотворно й се отразяваше уравновесеността на дуенята, особено след онзи ужасен ден, когато стана ясно, че дон Диего никога вече няма да напусне леглото си. Мария проля горещи сълзи на едрата гръд на Консуело, докато успя да се овладее и да скрие дълбоко болката, както подобаваше на дъщерята на един испански идалго. Тогава пристигна дон Фелипе, за да се заеме с делата на племенницата си.
Мария вече беше подготвена от баща си каква съдба я очаква. Дори сега, самотна в задушната кабина, тя си спомни как потта се стичаше на големи капки по трескавото чело на дон Диего. Двамата седяха заедно в градината на естанцията и той държеше ръката й в своята.
— Ела съвсем близо до мен, детето ми. Седни тук, на столчето пред краката ми.
Стресната от признаците на обзелата го болка, Мария се опита да го накара да замълчи.
— Не се измъчвай, татко, не говори. Напрежението е твърде голямо за теб. Знам, че пак имаш силни болки.
Дон Диего я възпря меко, като сложи върховете на пръстите си на устата й.
— И преди съм имал такива болки, но се опитвах да ги крия от теб. Сега вече не мога, пък и няма смисъл, защото не ми остава много време.
— Татко…
— Лекарят смята, че е сърцето. И аз се опасявах от същото. Преди един месец писах на чичо ти дон Фелипе. — Баща й вдигна рамене и по тясното му, умно лице се изписа смесица от подигравателна веселост и учтиво съжаление за грижите й. — Той ще пристигне скоро и ще бъде до теб в тези тежки часове.
Мария се опита да се пребори с напиращите сълзи.
— Сигурна съм, че докторът ще ти помогне…
— Само ще облекчи болките ми, миличка, а той го прави вече от седмици. Ти си смело момиче, Мария. Познавам те достатъчно добре, за да се съмнявам в това.
— Ще се опитам, татко…
— И ще успееш. Искам да имаш доверие в чичо си Фелипе, Мария. Ти не познаваш нито него, нито леля си, и сигурно ще се чувстваш много самотна, особено… — Той помълча малко и лицето му помръкна. — Твърде дълго живях тук като отшелник, откакто майка ти умря, за да те пазя от опасностите…
Мария го погледна изпитателно.
— Не те разбирам, татко. Каква опасност би могла да ме заплашва? Ние с теб водим толкова спокоен живот. Кой би желал да ни стори зло?
Баща й въздъхна дълбоко.
— Ти си съвсем невинна, Мария, не знаеш почти нищо за сенчестата страна на живота, също като майка си. Тя се доверяваше всекиму — включително и на мен, а аз не бях в състояние да я защитя. — Той се взираше покрай нея в някаква неизвестна далечина, очите му потъмняха от сълзи.
Мария отговори несигурно:
— Как би могъл да я защитиш, след като такава е била божията воля? Не се обвинявай, татко! Консуело ми е разказвала колко дълбоко си обичал мама и тя теб.
Баща й се опита да подреди мислите си и да запази достойнството си.
— Каквото и да реши чичо ти Фелипе относно твоето бъдеще, ти трябва да го послушаш, на всяка цена. Задачата му е да ти намери подходящ съпруг, тъй като аз вече не мога.
Мария прехапа устни.
— Нима искаш да кажеш, че няма да му е лесно да ми намери съпруг, тъй като майка ми е била англичанка?
Баща й отвърна лице. Очевидно не смееше да я погледне.
— Сега разбирам, че постъпих много егоистично, като те задържах тук, до мен, толкова изолирана от света. Ти си всичко, което ми остана, и ако те бях отделил от себе си, сърцето ми нямаше да издържи. Затова не те пуснах дори в Кадис, за да се запознаеш с леля си и чичо си. Беатрис можеше да те представи на някой добър момък, подходящ по ранг за семейството ни. Но както и да е, Фелипе вече е събрал някои сведения и аз се надявам и се моля резултатът от тях да осигури бъдещото ти щастие.
Много скоро болките се засилиха и не му позволиха да продължи. А после вече беше твърде късно.
Мария не помнеше майка си, знаеше само името й — Мери Гаскойн. След смъртта на английската кралица, чиято придворна дама била, майка й се омъжила за дон Диего Сантяго и Талавера, който бил в свитата на крал Филип, и заминала с него за Испания. Дон Диего и английската му съпруга се обичали страстно. Баща й така и не бе успял да се възстанови физически и душевно след смъртта на своята Мери, застигнала я в разцвета на живота й, само три години след раждането на Мария. Помолил краля да се отдалечи завинаги от двора и се посветил изцяло на грижите за единственото си дете, дар от любимата му жена.
Мария седеше на задната пейка в каютата и лицето й се очертаваше неясно през зеленикавото стъкло на големия прозорец към кърмата. Очите бяха наследство от майка й. Дон Диего често й беше разказвал, че цветът им е същият като на мъничките английски великденчета с дълбоката им синева и тъмното, почти пурпурно ограничение на ириса. Кожата на Мария беше по-светла от тази на другите момичета в провинциалното имение на Талавера. Във всичко останало обаче тя приличаше на баща си, който беше съвършен испански благородник. Чертите на лицето й бяха неговите, тесният благороден нос под тъмнокафявите, красиво извити вежди беше неговият, нежната уста с не много пълни чувствени устни също беше неговата.
Мария приглади нетърпеливо непокорните къдрици на кестенявата си коса и откри високото си чело. Лицето й беше аристократично и според испанския вкус не олицетворяваше съвършената красота, овално, доста тясно като това на дон Диего. В този момент изразът му беше замислен, изразяваше меланхолия и копнеж. Мария въздъхна уморено. На седемнадесет години една част от живота й беше вече свършила. Вратата към безгрижното, изпълнено с обич съществуване в имението на баща й близо до Малага с портокаловите му горички и сенчести алеи се беше затворила завинаги. Даже ако след женитбата си можеше да посети отново естанцията, животът там нямаше да бъде вече същият. Тя щеше да стане собственост на съпруга си и никога вече нямаше да бъде дъщерята на един нежен и мъдър мъж, който я бе обичал повече от всичко на света.
След погребението чичото беше съобщил на Мария намерението си незабавно да я отведе със себе си в Кадис. Той не заговори за плановете за женитба, които по молба на брат си бе обмислил преди заминаването си за Малага. Времето за това още не бе узряло. Дон Фелипе обичаше да върши всяко нещо по реда си.
Мария уважи последното желание на баща си и се предаде доверчиво в ръцете на дон Фелипе. Той