Интересно дали бе забелязал раздутите им шии и прекалено широките им скули? Вероятно не. Хари винаги умееше да се възползва от слабостите на другите, но това бе единственият му талант.
Макар че може би не бях права. Веднъж ние заедно работехме над един проект: Хари, аз и група деца. Тогава бяхме в шести клас. Отидохме в лаборатория на Министерство на селското стопанство и се възползвахме от електронния й микроскоп, за да разгледаме спори. Два пъти ходихме в гората, за да намерим образци и Хари сам намери най-хубавите папрати — дълги, изящно огънати, въздушни на вид и приличащи на зелен огън. Когато се натъкнах на него, той съсредоточено очистваше обратната страна на един лист, но след като усети стъпките ми се обърна, хвърли с размах към мен дългото стебло — така рязко, че едва се ориентирах да го хвана, но все пак го сграбчих. Тогава той си даде вид, че му е все едно, но вече го бях видяла как старателно събира спорите.
Това беше отдавна, много преди случая „кажи истината“. Оттогава Хари се измени много. Сега го наблюдавах как следи Фермерите и бе ясно, че съставя някакви планове.
Господин Джойс се мотаеше наоколо и се оплакваше на Фермерите от болки в гърба, които се появили след стоварването върху него на „фолксвагена“. Но аз знаех, че в случая космическия кораб няма нищо общо с оплакванията му. Безчислените бутилки от евтиното уиски „Бясно куче 20/20“ бяха довършили не само гърба му, но и целият му организъм.
— Фермерите пристигнаха за теб и отнесоха твоя кораб.
— Така си и знаех — кимна Бърт. — Но мисля, че тук съм в безопасност.
— Те също не обичат слабоумните.
— Прекалено жестока си. Бих го разбрал, дори като страничен наблюдател, но това е твоето семейство.
— Той ми е брат и мога да правя с него каквото си поискам.
Ник по привичка събираше на купчина „скачащи камъни“. Беше ги донесъл от реката, подувайки с тях джобовете на джинсите си.
— Какво пишеш?
И по-рано го бях питала, но той обикновено не ми показваше нищо.
— Писмо до доктор Катър, от университета в Уандърбилт.
— И за какво става дума в него?
Бърт не ми отвърна веднага.
— Задавам му въпроси, които ще му помогнат да насочи изследванията си в ключови области.
— Какви именно?
— Не мога да го обясня.
— Но писмото до доктор Катър е достатъчно дълго. Как така не можеш да обясниш какво си написал?
Бърт замълча.
— Какво лошо има в това, което се прави понастоящем? Роботи, компютри, нанотехнологии.
— Ние вече постигнахме успехи в тези направления. Интересни са ни други.
— Какви?
Той пъхна писмото в плик, залепи го и ми го подаде.
— Произхождам от голямо и задружно семейство. Всички от нашия старинен род са преподаватели. Загубих баща си, когато бях още съвсем млад. Необичаен случай. Обикновено живеем дълго и неразделимо: син, баща, дядо и така в продължение на много поколения. Дълга и порочна верига. Такъв е начинът на живот на моя народ. Когато бях студент, нещастен случай разкъса тази верига. Някои от събитията така и не се случиха, и всичко това поради смъртта му. Виждаш ли, в нашата култура ритуалите играят много по- важна роля, отколкото във вашата.
— Да не би да е нещо, като церемонията при завършване на училище?
През юни, прогимназията поздрави тържествено своите завършили. Свиреше музика и ни накараха да вървим под строй, със ситни стъпки.
— Да. Всеки ден — като при церемонията при завършване на училище. Моят чичо се опитваше да запълни празнините, но остро усещах отсъствието на баща ми. Моята връзка беше прекъсната. Мостът бе рухнал. Затова долетях тук…, за да потърся помощ.
Погледнах писмото с недоумение.
— Но тук едва ли ще си помогнеш — изрекох.
Очите му станаха едновременно свирепи и стъклени.
— Обаче има надежда и тя е моя — на тази планета изпълнена с находища.
Извънземният взе лист хартия и се зае с поредното писмо.
— Хайде, Ник — подканих брат си.
Бърт така свято вярваше в човешките технологии! И смяташе, че можем да решим проблема със смъртта на баща му. Но ние изобщо не сме в състояние да разрешим нещо такова! Мама понякога ни водеше в църквата, но думите на свещеника оставаха за мен кух звук. На какъв създател трябваше да се благодари за появата на Ник? Но кого трябваше да се покланям?
Ние минахме покрай дървото, което веднъж се бяхме опитали да отсечем. То бе останало сухо, кафяво и мъртво. Бяхме повредили ствола му — точно толкова, колкото да го убием. Останалите дървета бяха останали с гъстите си изумрудено-зелени корони. Ник притисна ръка към сивата безкръвна рана, която бяхме нанесли.
Плеснах с писмото на Бърт по дланта си. Как да му се помогне? И какво бихме могли да направим за отдавна загиналия му баща?
По пътя към караваната разпечатах писмото и така се увлякох от четенето, че не забелязах доближаването на Хари.
— Какво, дявол да го вземе, означава написаното?
Бях застанала на стълбата, която водеше към горното ниво на форта. Бърт се бе втренчил в мен с не разбиращ поглед. За да попадна тук, се бях провряла през храсталаците от тръни и един огромен шип се бе впил в бедрото ми, беше преминал през плътната материя на моите джинси. Без да обръщам внимание на болката, размахах писмото пред носа му.
Това е моята лична преписка с най-изтъкнатите учени на вашия свят.
Бях станала толкова зла и устните ми така лошо мърдаха, да не говорим, че езикът ми почти не ме слушаше. Накрая поднесох листа към очите си и започнах да чета:
— Надавах се да насоча мислите им в областта на изучаването на възпроизводството на себеподобни — поясни Бърт.
— Нима искате да се изучават духове и душевност, вместо да се занимават с компютри?
— Ние вече си имаме компютри.
— А какво ще кажете за медицината?
Пришълецът избягна погледа ми.
— За нас това няма никакво значение — отвърна той.
— Тогава защо сами не се заемете с изследванията си? Защо не ни оставите на мира? Защо трябва да ни използвате за всичките тези свои глупости?
— Ние не можем сами да провеждаме изследванията си. Ние… сме безплодни, докато вашата планета не е ограничена от нашата култура и ритуали. Ние притежаваме прекрасна медицина и сме овладели нанотехнологиите. При нас няма болести и случаи… на слабоумие. Но ние заплащаме за всичко това с масова стагнация. Докато при вас няма поставени граници, няма хилядолетна цивилизация, която би могла да сдържа вашия разум. Ако поискате нещо, трябва да работите за него. Вие имате подбудителни стимули, а
