Алистър Маклейн
Проходът на сломените сърца
Джон Дийкин — Въоръжен бандит
Полковник Клеърмонт — От кавалерията на Съединените щати
Полковник Феърчайлд — Комендант на Форт Хъмболт
Губернатор Феърчайлд — Губернатор на щата Невада
Марика Феърчайлд — Племенница на губернатора и дъщеря на полковник Феърчайлд
Майор О’Брайън — Адютант на губернатора
Нейтън Пиърс — Федерален маршал
Сеп Калун — Прочут злосторник
Бялата Ръка — Вожд на пайутите
Гарити — Комарджия
Преп. Тиодор Пийбоди — Новоизбран свещеник на Върджиния Сити
Доктор Молиньо — Военен лекар
Крис Банлън — Локомотивен машинист
Карлос — Готвач
Хенри — Стюард
Белю — Сержант от армията
Девлин — Спирач на влака
Рафърти — Кавалерист
Фъргюсън — Армейски телеграфисти
Картър, Симсън, Бенсън — Трима маловажни злодеи
Кармъди, Харис, Капитан Оуклънд, Лейтенант Нюъл — Пасивни, но не маловажни
Златната треска в Калифорния — 1855–1875
Изнамирането на Комсток Лоуд1 — 1859
Активизиране на недоволните индианци в Невада — 1860–1880
Невада става щат — 1864
Построява се железопътната линия „Юниън Пасифик“ — 1869
Откриване на богата златна жила — 1873
Холера в Скалистите планини — 1873
Произведени първите магазинни винтовки „Уинчестер“ — 1873
Открива се Университетът на Невада — 1873
Опустошителен пожар в Лейкс Кросинг (Преименуван на Рино през 1879 г.) — 1873
Бележка: Някому може да се стори странно, че армията е изпратила своя мисия да помага на поразения от холера район, но нека се има предвид, че Здравните служби на щата Невада са били създадени едва през 1893 г.
Първа глава
Барът на хотела в Рийз Сити, грандиозно именуван „Империал“, бе обвеян от атмосфера на пораженчество, липса на поддръжка и упадък. От него лъхаше на натрапчиво тъжна носталгия по полузабравени славни отминали дни, които нивга не ще се върнат. Мазилката по стените там, където още не бе опадала, бе напукана и мръсна и обилно украсена с избелели от слънцето портрети на богат асортимент бандити с увиснали мустаци. Най-странното всъщност бе, че под портретите липсваше надпис: „Търси се“. Нащърбените дъски на пода бяха изкорубени до неузнаваемост и с такъв цвят, че на техния фон стените изглеждаха прясно боядисани. Плювалници, едва ли някога улучени от плюещите, стърчаха на всяка крачка, а подът бе плътно осеян с фасове от пури. Фасовете бяха хиляди и под повечето от тях дъските бяха прогорени — свидетелство, че пушачите им не са си правили труда да ги изгасят нито преди, нито след като са ги захвърлили. Абажурите на газовите лампи в тон с тавана бяха черни от сажди, а огледалото зад бара, от единия до другия край на стената, бе щедро оплюто от мухите, а и не само от мухите. На уморения пътник, търсещ подслон и отдих, барът предлагаше само пълна липса на хигиена, напреднал стадий на порутеност и почти парализиращо усещане за покруса и безнадеждност.
За това щедро допринасяха и повечето клиенти. Те забележително добре се вписваха в общата атмосфера. Бяха потискащо престарели, подчертано умърлушени, небръснати и опърпани, правещи отчаяни напъни да прозрат през дъното на чашите си с уиски своето несъмнено окаяно и безпросветно бъдеще. Самотният барман — късоглед индивид с престилка до под брадичка та, която благоразумно беше боядисал черна в далечното минало, за да се справи с перачния си проблем — споделяше преобладаващото в заведението му униние; въоръжен с хавлиена кърпа на преклонна възраст и с отдавна забравена белота, той печално се бе нагърбил с неизпълнимата, но амбициозна задача да избърше една безнадеждно очукана чаша, а свръхбавните му движения биха сторили чест на някой току-що възкръснал покойник, споминал се от остър артрит. Между „Империал“ и дикенсовото схващане за оживен, гостоприемен и топлещ душата хан от периода на викторианска Англия, който хронологически съвпада с нашия хотел, се простираше бездна, запълването на която би било немислимо като задача.
В целия бар имаше един-единствен оазис на живот и човешко общуване. Близо до вратата край една от масите бяха насядали шестима. Тримата — на подпряна до стената скамейка с висока облегалка. Седналият в средата очевидно се радваше на уважението на останалите. Висок и сух, с плътен загар и дълбоки бръчки край очите, което говореше, че прекарва твърде много от времето си на слънчев пек, той носеше униформата на полковник от кавалерията на Съединените щати. На възраст бе около петдесетгодишен и — нещо необичайно за онези времена — беше гладко избръснат. Интелигентното лице с орлов нос бе увенчано от буйна, гъста, сресана назад прошарена коса. Изражението на лицето му в момента трудно би могло да се нарече ведро.
Погледът му беше впит в мъжа, седнал срещу него в другия край на масата — висок, с мощно телосложение, мрачен израз и тънки като конец черни мустачки. Беше облечен в черно — от главата до петите. Значката на гърдите му говореше, че е маршал.2 В момента казваше:
— Но вие сам разбирате, господин полковник, че при така създадените обстоятелства…
— Правилникът си е правилник — прекъсна го Клеърмонт. Гласът му, макар и почтителен, беше режещ и нетърпящ възражение — точно отражение на впечатлението, създавано от външния му вид. Военните дела са си военни, цивилните — цивилни. Съжалявам, господин маршал… ъъ… не ви знам името…
— Пиърс. Нейтън Пиърс.
— Да, разбира се. Извинете. Трябваше веднага да ви попитам. — Клеърмонт поклати глава със съжаление, но в гласа му нямаше и нотка от това чувство. — Нашият влак е изцяло военен. На борда му не се допускат граждански лица — освен със специално разрешение от Вашингтон.
— Но нима всички ние не работим за федералното правителство? — кротко попита Пиърс.
— Според военния устав — не.
— Ясно!
Но на маршала, както личеше от изражението на лицето му, нищо не му беше ясно. Той бавно и
