харпунът не е, както вече отбелязах, снабден с дълго въже, за което е вързано снопче тръстика. Снопчето не може да потъне. То плава на повърхността и показва на търсещите къде се намира поразеният дивеч.
Един такъв капан имахме пред нас. Под него минаваше пътеката на някой хипопотам. Аз заключих: „Където има капан, трябва да има и хора!“ и насочих кормилото към брега. Но се въздържах да пристана до дивечовата пътека, и то не пък от страх пред животното, ами от предпазливост към хората, които се канехме да потърсим.
Още не знаехме дали ще намерим при тях приятелски прием. Те сигурно щяха да дойдат да проверят капана и ако пристанехме там, щяха да намерят лодката ни, която, в случай че бъдехме нападнати, щеше да означава нашето спасение. Тя при всички случаи трябваше да бъде запазена. Ето защо я насочих още донякъде покрай брега и пристанах едва когато стигнахме до едно тясно врязване на водата в сушата, чиито страни бяха така обрасли с висока, гъста тръстика, че едва се забелязваше. Насочих лодката вътре. След като слязохме, тя бе изтеглена и набутана в тръстиката по такъв начин, че външен човек едва ли можеше да я открие.
Сега моите придружители трябваше да почакат, а аз отидох до капана, за да се огледам при него и наоколо за следи. Касаеше се да открия в каква посока да се отправим, за да намерим хората, заложили капана. Исках да го сторя сам, та да избегна следите от наша страна, които можеха да ни издадат.
Задачата ми не беше лека, тъй като брегът беше блатист и краката затъваха. Вдлъбнатините бързо се запълваха с гъста, мътна течност, така че стъпките не можеха да ми създават грижа. Въпреки това за да бъда съвсем сигурен, си вързах тръстика по краката, та ямките, които правех, да мязат на големите кръгли стъпки на някой речен кон, тръгнал да си търси храна.
При капана открих отпечатъците на боси човешки крака.
Когато ги прегледах внимателно, установих, че хората, които ги бяха оставили, трябва да са били тук в следобеда. Около двата кола меката почва беше разровена и не беше се загладила. От това заключих, че капанът е построен едва днес.
Хората, свършили тая работа, се бяха върнали в гората, както показваше дирята, по-ясна от която хич и не можеха да оставят. Реших да я последвам донякъде.
Гората и тук се състоеше от палми делеб, чиито корени образуваха един почти затворен покрив. По стеблата пълзяха нагоре увивни растения, които разпращаха по всички страни разклоненията си и образуваха между палмите такава гъста мрежа, че проникването бе възможно само с помощта на ножа. Ето защо негрите се бяха видели принудени да пресекат една пътека през тази плетеница. Аз я последвах с постоянната готовност да се дръпна бързо встрани да се скрия.
След приблизително пет минути пред мен се откри една свободна площ в гората, възникнала вероятно от някой буредом. На нея видях шест тукула от онази лека конструкция, която строи негърът само при временен престой. Големината на колибите даваше да се предполага, че въпреки незначителния им брой, не малко хора живеят под шестте фуниевидни покрива.
Пред вратите лежаха, седяха и стояха чернокожите — все мъже, както видях. Неколцина се бяха заели да събират дърва за огън, защото до броени минути щеше да стане тъмно. Стражи не бяха поставили. Хората, изглежда, се чувстваха сигурни тук. По татуировките различих, че имам динки пред себе си, навярно динки от подразделението бор, които търсехме.
Върнах се по пътя, по който бях дошъл, първо до капана и после до лодката. Там разправих какво съм видял. Агади, нашият преводач, се изказа:
— Това са войни бор, ефенди. Те се намират на ловен поход и за туй нямат жени при себе си. Хайде да отидем веднага при тях!
— Мислиш ли, че ще ни срещнат приятелски?
— Да. Защо да не го сторят? Ние идваме с приятелски намерения, а и аз като донгиол съм техен съплеменник. Ела, нека идем!
Агади пое в посока капана.
— Стой! — повелих му аз. — Нека бъдем предпазливи! Още не е толкова сигурно, както мислиш, че ще бъдем добре дошли при тях. Ако се видим принудени да отстъпим, то ни остава само пътят към капана. Той обаче им е известен и те лесно могат да ни преследват.
— Та нали си имаме добри пушки! Ние ги превъзхождаме.
— Аз не се страхувам от тях, но ако е възможно да избегнем загубите, защо да не го сторим? Нека си прочистим втори път, водещ до тукулите!
— Ще уцелиш ли посоката?
— Определено. В случай че се наложи да бягаме, този път няма да е познат на борите и те няма да могат да ни следват. По тоя начин ще спечелим време да издърпаме лодката си.
— Както искаш, о, Кара Бен Немзи ефенди. Ама тая работа не е нужна.
Дали се заблуждавах, или не, аз сметнах за по-добре да си имаме една по-сигурна линия за отстъпление. Извадихме ножовете, заметнахме пушките и започнахме да си проправяме път през увивните растения. От само себе си се разбира, че го правехме по възможност без шум. Аз дадох направлението. Ножовете ни бяха остри и напредвахме доста бързо. Въпреки това се стъмни, преди да сме достигнали поляната. Тогава борите запалиха своите огньове, така че можехме да се ръководим по техните проблясъци.
Колкото повече се отдалечавахме от брега, толкова по-суха и твърда ставаше почвата, което ни беше много добре дошло. Най-сетне стигнахме до поляната и видяхме колибите пред себе си. Първата можеше да се достигне от мястото, на което се намирахме, с трийсет крачки.
Пред всяка гореше огън, на който обитателите се бяха захванали да пекат месо. Ароматът се носеше към нас. Агади пое въздух с нос и примлясна с език.
— Това е мишви хусан ел бахр1. Борите трябва тая заран да са повалили някой речен кон. Ефенди, ние ще ядем с тях. Веднага вкупом ли ще тръгнем, или първо да говоря с тях?
— Нито едно от двете! Ще изберем средния път. Ще вървим заедно до първата колиба. После ти излизаш напред, поздравяваш борите и ги заговаряш. Веднага щом забележиш, че не са доброжелателно разположени към нас, връщаш се бързо, а останалото ще видим.
Агади се съгласи и ние закрачихме напред. Тъй като и сега не беше поставен пазач, хората не ни видяха, преди светлината на огньовете да падне върху нас. Първият, който ни съгледа, нададе силен крясък, скочи и посочи насам. Всички очи се впериха в нас и се разрази многогласен вой. После чернилките изчезнаха с невероятна бързина във вътрешността на колибите си.
Първият ми импулс беше да се придвижа веднага с всички напред, ала си казах, че това не е препоръчително. Видях от входовете да щръкват към нас пушечни цеви. Ето защо Агади тръгна сам към колибата, в която предполагахме да се намира предводителя. В ръката си размахваше палмова клонка — знак за миролюбиво намерение навсякъде, където има палми.
Стигнал до огньовете, нашият преводач спря. Заговори към тукула. Заредиха се реплики известно време от двете страни, после от колибата излязоха двама черни. Те не бяха въоръжени, пристъпиха към Агади и заговориха с него. Физиономиите и движенията им не навяваха заключения за вражи намерения. Накрая посочиха колибата, в която също гореше огън, защото виждахме да се издига пушек от горното-отверстие. Канеха Агади да влезе с тях вътре. Понечих да му викна, за да го предупредя, ала се отказах, за да не събудя недоверие у борите. Той се отзова на поканата.
Минаха десет минути, четвърт час, без Агади да се появи. Този четвърт час се превърна в половин, но така и никой не се показваше. Негрите си кютаха в колибите и не излизаха. Огньовете, които вече нямаше кой да поддържа, все повече догаряха. Това будеше подозрения. Защо Агади поне за миг не се подадеше, за да ни посъветва за търпение? Ако продължехме да чакаме, докато огньовете угаснат, щяхме да дадем единствения коз от ръката си. Викнах името на Агади няколко пъти, но напразно. Помолих го да отговори. Тогава гласът му прозвуча от колибата:
— Ефенди, аз съм пленен, защото хората те смятат за Ибн Асл. Те не ми вярват.
— Предводителят при теб в тукула ли е?
— Да.
— Нека излезе заедно с теб. Искам да говоря с него!
