Ако между хората в селото Хелфенщайн, които познаваха Герхард Бург още от дете, имаше един или двама, проявили известна склонност да вярват в невинността на сина на лесничея, то това най-ново събитие накара и тях да преминат към другия лагер.
— Избягал е — казваха те, — освободили са го! Кой друг може да го е направил освен негови приятел? Неговите приятели, неговите съучастници, контрабандистите! Те бяха наблизо, когато беше убит Тифенбах. Те бяха наблизо и когато старият Хелфенщайн умря под бръснача. Те подпалиха замъка. Но техните действия не бяха насочени срещу Герхард Бург, чиято задача бе да ги залови, и който действително им нанесе удар в Боровата клисура. Този удар излезе безобиден, защото бяха направили вълка пастир. Бург бе в съюз с контрабандистите. И именно защото той бе заловен след отмъщението на Тифенбах и на стария Хелфенщайн заради един съвсем заслужен укор, неговите съучастници запалиха замъка веднага след произнасянето на присъдата му. А ето че сега го изтръгнаха от ръцете на правосъдието. Наистина много прозрачна игра! И какъв изпечен негодник излезе този Герхард Бург! Срам и позор за него! Човек може да съжалява единствено неговите почтени родители.
Тъй говореха хората тук и там в Хелфенщайн и не се намери нито един, който да възрази срещу тази толкова ясна констатация за положението на нещата.
Улрике узна за бягството на Бург много по-късно. В резултат на силното вълнение тя бе обзета от нервна треска, която я докара до ръба на гроба. Когато след месеци оздравя, веселата жизнена девойка се бе превърнала в тихо, затворено и сериозно същество. С майчиното си състояние (поради липса на мъжки наследник според семейното право голямото имение със замъка Хелфенщайн се падна като майорат1 на единствената странична родова линия) тя се премести в главния град на областта, където заживя самотно и уединено.
Заради голямото нещастие нейната компаньонка Нора фон Хелфенщайн също загуби новия си дом. Тя се пресели да живее в областния град, за да си потърси там някакво друго занимание. Но не след дълго жителите на селото пак взеха да се събират и да си шушукат, защото един от тях бе донесъл от града новината, че Нора се била омъжила за братовчеда Франц фон Хелфенщайн, с когото се запознала в замъка. Хората си говореха за някакъв романтичен каприз на богатия млад господар.
Но какво се случи и след вълнуващите събития, свързани с Герхард Бург, скоро жителите на селото се върнаха към своето всекидневие и малкото планинско селце отново потъна в предишния си кротък и тих начин на живот, от който за кратко време се беше отърсило.
2. В КВАРТАЛА НА МИЗЕРИЯТА
Изминаха години.
Беше в края на ноември. Дълбок сняг покри страната. После времето се изясни и вечерта настана режещ студ.
В главния областен град започнаха коледните базари. Магазините бяха ярко осветени, по улиците и площадите изникнаха безброй будки и павилиончета, в които можеше да се намери всичко необходимо за наближаващите празнични дни. Бедни и богати в помирителна задружност газеха в дълбокия сняг, за да разгледат всички тези лакомства, полезни вещи и лъскави предмети.
Но и тук имаше места, където само предпочетените от съдбата можеха да купуват. В отдалечените и мрачни ъгълчета и затънтените улички на града се бяха оттеглили онези, чиито стоки бяха пригодени повече за изтънелите кесии на бедняците.
В едно от тези забутани кварталчета на мизерията, пред слабо осветения от два фенера щанд стоеше продавачка на плодове. На съседна масичка с разклатени крака едно единайсетгодишно момиченце търгуваше с изплетени от камъш фигурки на птичета, каквито често се срещат да висят от тавана на бедняшките стаи. Народът ги нарича „свещени духове“. Редом с тях лежаха различни човешки фигурки от дърво с подвижни ръце и крака, грубо издялани и оцветени с водни бои. Момичето трепереше от студ. То бе облечено с тънка рокличка, а раменете и главата си бе загърнало с изпокъсана кърпа.
В края на тясната уличка, там, където тя излизаше на главната улица, се виждаха да преминават файтони, както и шейните на богатите господа. Светлините на витрините блестяха примамливо, но тук, в това затънтено място влизаха само хора, които едва ли някога са седели в такава шейна, а кракът им никога не е прекрачвал прага на някой от скъпите магазини. Но затова пък толкоз по-ожесточена беше борбата в страничната уличка за всеки появил се купувач.
— Ябълки, хубави коледни ябълки, дами и господа! — викаше продавачката на плодове. — Сладки и сочни, истинска захар, истински мед!
— Свещени духове, красиви свещени духове! Съвсем нови! — с тънко гласче хвалеше момичето скъпоценностите си. — Палячовци и дървени човечета! Вижте само, вижте как размахват ръце и крака, когато дръпнете връвчицата!
Детето не бе спечелило нито един пфениг. И от време на време тихичко плачеше от студ и мъка.
И ето че отново се появи закъснял посетител на коледния базар. Този път това бе добре облечен господин.
— Ябълки!
— Свещени духове! Дървени човечета!
Човекът се заслуша в жалното детско гласче. Обзет от съжаление, той се приближи и започна да разглежда палячовците и свещените духове. В същото време зададе въпроса:
— Как се казваш, детето ми?
— Ани.
Отговорът прозвуча боязливо и преди всичко — учудено. Малката не бе свикнала да й обръщат внимание.
— Живи ли са твоите родители?
— Само татко.
— И какъв е той?
Очите на момичето веднага се напълниха със сълзи.
— Беше железничар, но откакто при нещастен случай колелата му отрязаха част от едната ръка и единия крак, той не може вече да работи както трябва и… и… — …и сега прави такива свещени духове и палячовци, а?
— Да.
— Имаш ли братя или сестри?
— Имам по-голям доведен брат. Но той все е болен и нищо не може да припечели. Ах, моля ви, купете нещичко от мен! Вече нямаме нищо за ядене!
— За съжаление не се нуждая от твоите играчки, но тъй като си мило момиче, искам да ти подаря нещо.
Човекът й подаде една монета. Тя я огледа недоверчиво. Беше й непонятно как така някакъв непознат й прави толкова голям подарък.
— Ами къде живееш, детето ми? — продължи да я разпитва непознатият.
— На улица Васерщрасе номер десет.
— Та това съвсем не е далеч — изглежда мъжът беше взел някакво решение. — Момиче, я си събери нещата и ме заведи при твоя баща! Искам да разбера дали мога да ви помогна.
Малката не чака да я подканят повторно. Тя набързо събра свещените духове и дървените човечета в престилчицата си и заприпка до любезния господин. По пътя се отбиха в един магазин за хранителни стоки и той поиска да му напълнят кошница с хляб, масло, колбаси и плодове. Кошницата стана доста тежка, ала само за броени минути двамата стигнаха до Васерщрасе — една от онези тесни печални улички, където трайно се бяха настанили мизерията и мъката.
Къщата на номер десет не оставяше ведро впечатление. Тя беше разкривена, имаше три етажа и мансарда. Като минаха през едно преддверие, слабо осветено от мъждукащо газениче, те се озоваха в двор, а оттам стигнаха до тесен и тъмен коридор. Момичето отвори една врата. В помещението зад нея цареше дълбок мрак.
— Ани, ти ли си? — попита нечий глас. — Продаде ли нещо?
— Да, татко, почакай малко, ще запаля лампата!
