Сибин Майналовски
Крадецът на сънища
Една сутрин, още преди да съм седнал пред камината, за да изпуша първата си лула за деня, на вратат ми се почука. В мето на Мрака, как мразех да ме безпокоят по това време! В крайна сметка всеки има право на своите малки радости в живота… Мърморейки ядосано под носа си, се запътих към вратата с ясното намерение да превърна в теменужка хлопащия безразсъдник, ако ме търсеше за нещо по-маловажно от края на света например. Когато отворих обаче, голяма част от яда ми се изпари — все пак не всеки ден виждаш толкова внушителна делегация пред кулата си. Изглеждаше така, сякаш цялото село се бе изсипало неканено, за да ме посети. В челните редици на събралите се забелязах кмета, шерифа и кръчмаря — тоест, елитът на местния хайлайф бе тук. Подсмихнах се под мустак, понеже контрастът между думата „хайлайф“, ухаеща на скъп парфюм, отлежало „Бордо“ и кубински пури, и гледката на облечената в груби селски одежди тълпа бе повече от комичен. За секунда обаче успях да натикам смеха си в миша дупка, да прогоня скверните мисли от главата си (все пак никой тук н бе чувал нито за парфюм, нито за „Бордо“, а още по- малко за Куба и нейните великолепни пури…), свъсих вежди и сурово запитах:
— Е, какво се е случило този път, та толкова нагло прекъсвате закуската ми?
В редиците на селяните настъпи объркване. Те се заспоглеждаха и започнаха още по-притеснено да мачкат шапките в ръцете си. Най-накрая по някакво негласно споразумение селският шериф излезе напред и без да смее да ме погледне в очите, започна да мънка:
— Арчи… имаме нужда от помощ… много голяма нужда от помощ…
— Какво има този път? Дракони, русалки, вампири? Кравата на някой от вас е спраля да дава мляко? Какъв е световният проблем?
Тук-там из тълпата се дочуха кискания, които обаче доста бързо секнаха. Явно положението бе наистина сериозно, понеже сганта никога не изпускаше удобен момент да се посмее на чужда сметка.
— Хайде де! Не ми казвайте, че сте били целия този път от селото до кулата ми, за да мълчите като репи!
— Не, Арчи… просто наистина сме затруднени истински… — продължи да се запъва шерифът и изведнъж изплю като храчка: — В селото се е появил Крадец на сънища.
Замръзнах на място. Даже вече не ми се и пушеше.
— Сигурни ли сте? Знаете колко сериозно е това обвинение, нали? Крадците на сънища са обявени извън закона от Конвента на световете преди повече от 4000 години…
— Знаем, Арчи, но положението е отчайващо. Никой от нас не е сънувал от цял месец. Вместо това, щом затворим очи, виждаме странни цветове, чуваме незнайни гласове, които говорят на странен език… Всички сме като зомбита — вървим по улиците, без да знаем защо го правим, говорим празни приказки, без да изпитваме удоволствие от тях, работим и пием, сякаш сме на хиляди мили от телата си… Моля те, Арчи, помогни ни!
— Не знам дали ще се справя, момчета… Понякога Крадците на сънища са много по-силни от нас, обикновените Магове. Ние сме изучавали единстевно конвенционална магия, а те черпят сили от доста по-… първични източници, да речем…
Тълпата се размърмори. Някой се окашля многозначително, от пет-шест места долових изхъмквания…
— Какво значи това, в името на Мрака? — раздразних се аз и посочих с пръст шерифа: — Говори!
Нещастникът смени поне десетина цвята на лицето, преди да се осмели да заговори. Чак го съжалих.
— Има няколко причини да искаме услуга именно от теб, Арчи, вместо да викаме Маг от Запада. Първата е, че както всички знаем, навремето са ти отнели правото на магия точно заради занимания с неконвенционални видове магьосничество…
— Да, и ми го върнаха на следващата седмица, дракон те взел!
— Е, да, но… Втората причина е, че единствено ти си влизал в пряк двубой с Крадец на сънища и си излизал победител. Никой от живите днес Магове не може да се похвали със същото, дори силно уважаваният от нас Мерлин…
— Добре де, добре, стига с хвалбите! Подозирате ли някого?
— Едно момиче дойде преди месец и половина, Арчи… — обади се плахо кметът. — Тоест, малко преди тази лудост да започне. Не знаем дали е тя, но… нещо в погледа й, разбираш ли… има нещо нередно.
— Мда… Сигурно няма смисъл да се надявам, че е грозна?
— За жалост, не, Арчи… Всички знаем, че не обичаш жените…
— Я без обиди! — креснах аз, вече окончателно изнервен. — Сега и мъжелюбец ли ще ме изкарате? А да ви превърна в градинка с марули не искате ли?
— Ще ни помогнеш ли, Арчи…? — чу се отчаян женски глас от тълпата.
— От мен да мине… Какво да ви правя…
Успокоени, селяните започнаха да се разотиват. Единствено свещеникът се задържа малко.
— Ти пък какво искаш? — кисело го попитах аз.
— Искам да поговорим, синко… Откакто дойде в нашето село преди близо 800 години, си ни помагал много пъти. Всички помним… или сме чели в хрониките, разбира се… как прогони дракона, който ни тормозеше…
Усмихнах се мислено, понеже именно на крилете на този дракон бях дошъл навремето тук. Той ми бе приятел от времето, когато дори Мракът бе малко недоносче… Но както и да е — легендите не трябва да се зацапват с реалност…
— …и как върна плодородието в нашите земи… как изцери всички по време на Виолетовата Чума…
— Е, добре, сега на историк ли ще ми се правиш?
— Знам недоверието ти към свещениците, синко, но въпреки това искам да ти кажа, че за пръв път чувствам, че си в голяма опасност. Нека всички богове бдят над теб, понеже Крадците на сънища са изчадия на Ада…
— Ако наистина бяха такива, щяхме да намерим общ език, но за жалост не са. А сега върви, понеже имам работа… ако обичаш.
Прибрах се в кулата, залостих вратата, седнах пред камината и се замислих. Трябваше ли, дракон го взел, да се навирам между шамарите, за да спася шепа селяни, които ме познаваха от има-няма 800 години? Вярно, ако успеех да надвия Крадеца на сънища, щях да прибавя още малко блясък към ореола на славата си… но, честно казано, вече въобще не ме беше грижа за това, дали ще ме смятат за велик или за отрепка. Въпреки всичко обаче знаех, че ще се заема… заради себе си и заради професионалната си гордост, колкото и малко да бе останала.
Отпуснах се в креслото, прошепнах заклинанието за отделяне на душата от тялото и литнах към селото. Нямате ни най-малка представа какво облекчение е да летиш, необременен от тежестта на плътта, когато мисълта е сила, а чувството — могъщество, когато дори вятърът не смее да се надбягва с теб, понеже знае, че ще изгуби…
Още докато наближавах, усетих странно присъствие някъде в крайните къщи. Някаква аура, едновременно красива и плашеща, упойваща, но и убиваща, весела и в същото време тъжна… Никога досега не бях попадал на такова излъчване. Беше повече от странно — беше… просто невъзможно, противоречиво, необмислено… каквото и да кажех, все щеше да е на място. Бавно приближих мисълта си към къщурката, прикрих мислите си, за да не бъда забелязан, и влязох вътре.
Селяните очевидно бяха прави — в тази къща живееше Крадец на сънища. В очите ми се набиха един куп малки, несъществени за обикновените хора, но твърде недвусмислени за един Маг подробности. Ето, в десния ъгъл на къщата спи черен като нощта котарак; в камината виси опушен котел, от чийто ръб все още виси коренче от млада мандрагора; перушинка на леглото подсказва, че съвсем скоро тук е кацал бухал; на закачалката виси наметало, тъмновиолетово, чак черно… Огледах се за книги и трактати по черна магия, но явно бяха скрити някъде дълбоко, под някоя невидима за човешкото око дъска на пода. Понечих да търся, но се отказах, понеже и без това вече знаех — въпросната новопристигнала е откраднала сънищата на селото. Оставих част от мисълта си зад огледалото, за да мога по-лесно след това да насоча магията си, и се наканих да тръгвам, но точно в този момент вратата се отвори и влезе тя.
Беше… беше просто невероятна. Погледът в очите й можеше да убива и да ласкае, устните й можеха да
