Стефани Майер

Затъмнение

ПРЕДГОВОР

Всичките ни опити за хитруване бяха напразни.

С лед на сърцето го гледах как се приготвя да ме защити. Усилената му концентрация не издаваше и сянка от съмнение, въпреки че те бяха повече от него. Знаех, че не можем да очакваме никаква помощ — в този момент семейството му се бореше за живота си така, както и той се — за нашия.

Щях ли някога да науча резултата на другата битка? Да разбера кои бяха победителите и победените?

Щях ли да оживея достатъчно дълго?

Шансовете не изглеждаха много големи.

Черни очи, подивели от жестокото желание за смъртта ми, чакаха момента, когато вниманието на моят защитник щеше да бъде отклонено. Момента когато със сигурност щях да умра.

Някъде много, много далеч в студената гора, един вълк нададе вой.

1. УЛТИМАТУМ

Бела,

Не знам защо караш Чарли да носи бележки на Били сякаш сме във втори клас.

Ако исках да говоря с теб щях да отговоря на…

Ти взе решението, ясно? Не можеш да имаш и двама ни.

Коя част от „смъртни врагове“ не можеш да разбереш?

Виж, знам че се държа като глупак, но просто няма начин да…

Не можем да бъдем приятели след като ти прекарваш цялото си време с…

Става по-зле като мисля за теб толкова много, за това не ми пиши повече…

Да, и ти ми липсваш. Много. Но това нищо не променя. Съжалявам.

Джейкъб

Прокарах пръстите си по страницата, можех да почувствам местата, на които химикалът му е оставил по-дълбоки следи. Можех да си го представя как пише ядосаните реплики с грубият си почерк, след това да ги зачерква, осъзнавайки, че не това е искал да каже. Това би обяснило размазаното мастило. Можех да си представя как веждите и челото му се сбръчкват от напрежение. Ако бях там може би щях да се засмея. „Не се затормозявай, Джейкъб,“ щях да му кажа „просто кажи каквото мислиш“. Но да се засмея сега, беше последното, което можех да направя след като прочетох думите му. Отговорът му на бележката ми — предадена от Чарли до Били за него, точно като че ли сме във втори клас, както каза той — не беше изненадващ. Знаех какво ще пише в нея още преди да я отворя. Това, което ме изненада, беше колко много ме нараниха зачертаните реплики — сякаш беше невероятно остър смисълът им.

Нещо повече, зад всяка ядосана дума се криеше океан от болка. От болката на Джейкъб болеше повече отколкото от собствената ми. Докато размишлявах върху това, усетих мириса, идващ от кухнята. В някоя друга къща, факта че някой друг, освен мен готви, нямаше да бъде причина за паника. Бутнах смачканият лист хартия в задният ми джоб и побягнах, стигайки до долният етаж точно на време. Чарли току-що беше сложил буркана със сосът за спагети в микровълновата. Отворих вратичката и го извадих.

— Къде сгреших? — попита Чарли.

— Трябва първо да махнеш капака, татко, металът не се отразява добре на микровълновата. — Махнах капака докато говорех и изсипах половината сос в чиния, след което я сложих обратно в микровълновата. Буркана върнах в хладилника. Чарли наблюдаваше движенията ми със свити устни.

— Спагетите поне правилно ли приготвям? — Погледнах в тигана на печката — източникът на миризмата, която усетих.

— Ако не беше полузаспал може би щеше да е по-добре — казах спокойно. Взех лъжица и се опитах да почистя дъното на тигана. Чарли въздъхна. — За какво е всичко това — попитах.

Той скръсти ръце пред гърдите си и се загледа през прозореца към блестящото слънце.

— Не знам за какво говориш — измърмори.

Обърках се. Чарли да готви? А и за какво беше това грубо държание? Едуард не беше тук още, татко се държеше така обикновено около гаджето ми, стараейки се максимално да покаже негостоприемност с всяка дума или жест. Усилията му не бяха необходими — Едуард и без това знаеше точно какво си мисли Чарли. Думата „гадже“ ме накара да задъвча вътрешната част на бузата си, суетейки се. Не използвах правилната дума. Мислех за дума изразяваща вечно обвързване. Но думи като „съдба“ и „вяра“ звучаха изтъркано, използвани в обикновен разговор. Едуард използваше друга дума, която беше и източникът на напрежението, което изпитвах. Караше ме да стискам зъби само при мисълта за нея. Годеница. Прогоних тези мисли.

— Пропускам ли нещо? От кога ти започна да правиш вечерята? — попитах. Спагетите вряха в тенджерата докато ги бърках. — Или трябваше да кажа — се опитваш да я правиш.

Чарли сви рамене:

— Няма закон, който да ми забранява да готвя в собствената си къща.

— Е, ти знаеш най-добре — хилейки се отговорих, с поглед върху значката на коженото му яке.

— Ха, това беше добро — той съблече якето си, сякаш погледът ми към него му бе напомнил, че още го носи. Коланът с пистолета му не беше в него — от няколко седмици нямаше нужда да го носи в управлението. Нищо обезпокоително не се случваше във Форкс, а нямаше и следа от огромните, мистериозни вълци скитащи по дъждовните гори. Бърках спагетите в мълчание, мислейки си че Чарли сам ще подхване темата, която явно го безпокоеше. Баща ми не беше от приказливите и усилията му да ръководи вечерята ясно показваха, че замисляше нещо. Рутинно погледнах към часовника — нещо, което правех всеки пет минути по това време на деня. Оставаше по малко от половин час. Следобедите бяха най- трудната част от деня ми. Откакто бившият ми най-добър приятел (и върколак), Джейкъб Блек, изпорти за скришното ми каране на мотоциклет — измяна, целяща да ограничи вижданията ми с гаджето ми Едуард Кълън — Едуард можеше да ме вижда само от седем до девет и половина, винаги вкъщи и под строгото наблюдение на баща ми. Беше повече от предишното ми леко наказание за изчезването ми за три дни и скока ми от скалите. Естествено виждах Едуард в училище — Чарли не можеше да направи нищо по този въпрос. Освен това Едуард прекарваше почти всяка вечер в стаята ми, но Чарли не беше уведомен за това. Способността на Едуард да се катери лесно и безшумно по стени беше почти толкова полезна, колкото и умението му да чете мислите на Чарли. Следобеда беше единственото време, което прекарвах далеч от Едуард, но беше достатъчно, за да ме прави неспокойна, а и часовете минаваха толкова бавно. Но аз понасях наказанието си без да се оплаквам, първо, защото знаех че си го заслужавам, и второ защото не исках да нараня татко като се изнеса сега, знаейки че наближава много по-сериозна раздяла. Татко седна на масата, разгръщайки днешния вестник; след секунда зацъка неодобрително с език.

— Не знам защо изобщо четеш вестника, татко, само се ядосваш. — Той ме игнорира, мърморейки пред четивото си.

— Ето затова всички искат да живеят в малък град. Нелепо.

— Какво пък им има на големите градове?

— Сиатъл се бори за първо място по убийства — пет неразрешени случая през последните две седмици. Можеш ли да си представиш такъв живот?

— Мисля, че Финикс е по-напред в надпреварата, тате, живяла съм така. — А никога не съм била по- близо до смъртта откакто живея в този малък, спокоен град. Всъщност самата аз съм приоритет в няколко списъка… Лъжицата затрепери в ръката ми, раздвижвайки водата.

— Е, мен никой не може да ме накара да живея така — каза Чарли. Започнах да сервирам вечерята. Трябваше да използвам нож за месо, за да успея да нарежа спагетите на Чарли, после и моите, докато той наблюдаваше със свенливо изражение. Чарли помогна със соса и се зае с вечерята си. Аз гарнирах

Вы читаете Затъмнение
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×