Не навлязох в незначителни подробности, несравними с факта, че върколашката глутница на Джейк горчиво мразеше вампирското семейство на Едуард — а оттам и мен, след като аз имах намерение да се присъединя към това семейство. Не беше нещо, което ще можем да разрешим с една бележка, а и Джейк не отговаряше на обажданията ми. Намеренията ми да се разбера с него на живо определено не се харесваха на вампирите.
— Едуард не е ли готов за малко конкуренция? — сега гласът на Чарли преливаше от сарказъм. Хвърлих му мрачен поглед.
— Няма никаква конкуренция.
— Нараняваш чувствата на Джейк, избягвайки го по този начин. Мисля си, че би предпочел да сте просто приятели отколкото да те загуби.
Ах, значи сега се оказа, че аз го избягвам?
— Почти сигурна съм, че Джейк изобщо не иска да сме приятели. — Думите ме нараниха, но продължих. — Откъде ти хрумна тази идея все пак?
Сега Чарли изглеждаше засрамен.
— Въпросният човек намина днес с Били…
— Двамата с Били клюкарствате като стари лелки — оплаках се аз, забивайки вилицата си в спагетите.
— Били се притеснява за Джейкъб — каза Чарли — Джейк е в труден период. Депресиран е.
Трепнах, но продължих да наблюдавам спагетите си.
— А и ти беше толкова щастлива когато прекарваше времето си с него — въздъхна Чарли.
— Щастлива съм сега — изръмжах през стиснати зъби. Контраста между думите ми и тона, с който ги казах разчупиха напрежението. Чарли започна да се смее, а аз се присъединих към него.
— Добре, добре — съгласих се — Баланс.
— И Джейкъб — настоя той.
— Ще се опитам.
— Добре. Постигни баланс, Бела. А да, имаш поща — каза Чарли, затваряйки темата — До печката е.
Не помръднах, мислите ми се въртяха около Джейкъб. Най-вероятно пощата ми не беше нищо важно. Вчера получих колет от майка ми и не очаквах друг. Чарли стана от стола си и се протегна. Занесе чинията си до мивката, но преди да започне да я мие ми подхвърли плик. Писмото се плъзна по масата и се озова до лакътя ми.
— Мерси — измърморих, изненадана от неговата настоятелност. Тогава видях адреса — писмото беше от Университета в Аляска.
— Пристигна бързо. Предполагам съм изпуснала крайният срок.
Чарли се подсмихна. Вгледах се в плика и после погледнах Чарли свирепо.
— Отворен е.
— Бях любопитен.
— Шокирана съм, шерифе. Това си е криминално престъпление.
— Я стига, просто го прочети.
Изкарах писмото и разгънах листите.
— Поздравления — каза той преди да успея да прочета и ред. — Първият ти прием.
— Мерси, тате.
— Трябва да обсъдим таксата. Имам малко спестени пари…
— Ей, няма да стане. Няма да използвам спестяванията ти, татко. Имам си мои пари.
Или поне това, което беше останало от тях — което не беше кой знае колко. Чарли се намръщи.
— Някои от колежите са доста скъпи, Бела. Искам да ти помогна. Няма нужда да ходиш в Аляска, само защото е по-евтино.
Не беше по-евтино, никак даже. Но беше далеч и Джуно имаше голямо предимство — 321 облачни дни в годината. Първото беше заради мен, второто — заради Едуард.
— Ще се погрижа сама. Освен това вземането на заем няма да е трудно.
Надявах се, че блъфът ми не беше толкова очебиен, всъщност не бях проучила кой знае колко въпроса.
— А… — започна Чарли, но отмести поглед.
— Какво?
— Нищо, аз само… — намръщи се той — Просто се чудех какви са плановете на Едуард?
— А, това ли.
— Е, какви са?
Почукване на вратата спаси положението. Отидох да отворя, докато Чарли се мръщеше.
— Идвам! — извиках, а Чарли промърмори нещо от сорта на „Разкарай се.“ Игнорирах го и отидох да посрещна Едуард. Отворих вратата, дърпайки я силно, и ето го и него — моето собствено чудо. Времето не ме беше имунизирало срещу красотата на лицето му, а и бях сигурна че никога няма да го приема за даденост. Очите ми преминаха през белите му страни: твърдата му, квадратна челюст, меката извивка на пълните му устни — разтегнати в усмивка, правата линия на носа му, остротата на скулите му, гладкото му, мраморно чело, потъмнялата му, бронзова коса. Запазих очите му за накрая, знаейки че когато погледна в тях най-вероятно ще си загубя ума. Бяха широко отворени, изгарящи ме с течно злато и обградени от черни мигли. Взирайки се в очите му, винаги се чувствах необикновено — сякаш костите ми омекваха. Бяха лекомислена, но ще е защото бях забравила да дишам. Отново. Беше лица, за което всеки модел би дал душата си. Разбира се, вероятно това щеше да е и цената: една душа. Не. Не го вярвах. Почувствах вина само, че си го мисля и бях доволна — често при това — че бях единственият човек, чийто мисли бяха загадка за Едуард. Протегнах се за ръката му и въздъхнах когато студените му пръсти намериха моите. Докосването му ми донесе странно чувство на облекчение — сякаш съм била в агония, а сега съм излекувана.
— Хей — усмихнах се леко на поздрава си. Той повдигна сплетените ни пръсти, за да погали бузата ми с ръката си.
— Как мина следобедът ти? — попита.
— Бавно — отговорих.
— За мен също.
Потърка лицето си в ръката ми като продължаваше да я държи със своята. Затвори очите си докато носът му се плъзгаше по китката ми. Усмихна се нежно без да ги отваря като явно се наслаждаваше на аромата. Знаех че аромата на кръвта ми — толкова по-сладък от която и да е друга кръв (като вода срещу вино за алкохолик) — му причиняваше изгаряща жажда. Но изглежда това не го притесняваше така, както преди. Можех само бегло да си представя усилията, които полагаше дори и при най-простичкото ни докосване. Натъжи ме факта, близостта ни му причиняваше болка. Успокоявах се от мисълта, че тази болка няма да продължи дълго. Чух как Чарли се приближава, стъпвайки тежко с крака — жест, целящ да покаже неудоволствието от присъствието на госта ни. Едуард отвори очи и отдалечи ръцете ми от лицето си, но остави пръстите ни преплетени.
— Добър вечер, Чарли — каза, безупречно учтиво, въпреки че Чарли не го заслужаваше. Татко измърмори някакъв поздрав, но не се помръдна от мястото си, с ръце скръстени пред гърдите. Приемаше изключително сериозно идеята да ни надзирава непрекъснато.
— Донесох още молби за попълване — каза ми Едуард като в същото време ми подаваше документите. Носеше няколко марки увити като пръстен около малкия си пръст.
Изпъшках. Как така все още бяха останали колежи, в които не ме беше принудил да кандидатствам? Как така успяваше да намери свободни места? Срокът за кандидатстване беше изтекъл отдавна. Усмихна се, сякаш прочел мислите ми, сигурно ясно са се изписали на лицето ми.
— Все още има няколко свободни места. А и няколко колежа са готови да направят изключение.
Можех само да си представя какво би ги накарало да направят подобно нещо. Парична подкрепа със сигурност. Едуард се засмя на изражението ми.
— Да седнем — каза, теглейки ме към масата в кухнята.
Чарли сърдито ни последва, едва ли можеше да се оплаква от насоката на разговора. Постоянно ми
