инструктора. Почувствах се малко разочарована от Фил, съпругът й от почти две години, задето е позволил това. Щях да се погрижа по-добре за нея. Познавах я толкова много по-добре.
Накрая все трябва да ги пуснеш да вървят по своя път, напомних си аз. Трябва да ги оставиш да имат собствен живот…
Бях прекарала по-голямата част от живота си в грижи за Рене, търпеливо пазейки я от най-откачените й планове, а тези, от които не можех да я откажа продължаваха доста трайно да се мъдрят в мислите й. Винаги съм била отстъпчива към майка ми, развеселена от нея, дори малко снизходителна. Бях видяла изобилието й от грешки и се бях смяла лично на себе си. Лекомислената Рене.
Бях доста по-различен човек от майка ми. Дълбокомислена и предпазлива. Отговорната, порасналата. Така виждах себе си. Това беше човекът, когото познавах. С все още пулсираща кръв в главата ми от целувката на Едуард, не можех да правя нищо друго, освен да мисля за най-опасната грешка в живота на майка ми. Глупава и романтичка, да се омъжи току-що завършила гимназия за мъж, когото едва познавала и после да ме роди след година. Винаги беше твърдяла, че не съжалява, че съм най-добрият подарък, който животът й е давал някога. И все пак тя го беше задълбала дълбоко в мен — умните хора вземат брака на сериозно. Зрелите хора отиват в колеж и правят кариери преди да започнат наистина дълбока връзка. Тя знаеше, че никога няма да бъда толкова лекомислена и глупава и провинциална, колкото тя е била…
Стиснах зъби и се опитах да се концентрирам докато отговарях на писмото й.
Тогава попаднах на завършващото й изречение и си спомних защо бях пренебрегнала бързия отговор.
Бях сигурна, че Чарли я беше накарал да попита.
Въздъхнах и напечатих бързо, вмъквайки отговора на въпроса й между два по-малко чувствителни параграфа.
Предполагам Джейкъб е добре. Не го виждам често; прекарва повечето си време с група свои приятели от Ла Пуш тези дни.
Усмихвайки се горчиво на себе си, добавих и поздравите от Едуард и натиснах „изпрати“.
Не бях разбрала, че Едуард отново стоеше тихо зад мен, докато не изключих компютъра и не се станах от бюрото. Щях да го смъмря, че чете през рамото ми, когато осъзнах, че той всъщност не ми обръщаше внимание. Той изучаваше плоска черна кутия с жици, изкривени навън от главното табло по начин, който не изглеждаше здравословен за каквото и да беше. След секунда разпознах стереото за колата, което Емет, Розали и Джаспър ми бях подарили за последния ми рожден ден. Бях забравила за подаръците, покрити с нарастваща купчина прах, на пода в стаята ми.
— Какво си направила с това? — попита той с ужасен глас.
— Не искаше да се махне от таблото.
— И ти почувства нужда да го обезобразиш?
— Знаеш как съм с инструментите. Нанесените щети не бяха умишлени.
Той поклати глава, лицето му беше маска на фалшива трагедия.
— Ти го уби.
Свих рамене.
— Е, добре.
— Би наранило чувствата им, ако видеха това — каза той. — Предполагам това, че беше под домашен арест, е било хубаво. Трябва да го заменя с друго преди да забележат.
— Благодаря, но нямам нужда от луксозно стерео.
— Няма да го заменя заради теб.
Въздъхнах.
— Не си извлякла много полза от подаръците си от миналата година — каза той с недоволен глас. Внезапно той си правеше вятър с твърда правоъгълна хартия.
Не отговорих от страх, че гласът ми ще се разтрепери. Катастрофалният ми осемнадесети рожден ден — с всичките си далечни последствия — не беше нещо, за което исках да си спомням и бях изненадана, че той заговори за това. Той дори беше по чувствителен и от мен на тази тема.
— Осъзнаваш ли, че на тези скоро ще им изтече срокът? — попита той, подавайки ми хартията. Беше друг от подаръците — ваучерът за самолетни билети, който Есме и Карлайл ми бяха дали, за да мога да посетя Рене във Флорида.
Поех си дълбоко дъх и отговорих с равен глас.
— Не. Всъщност съвсем бях забравила за тях.
Изражението му внимателно ведро и позитивно; нямаше и следа на някаква емоция, когато той продължи.
— Е, все още имаме малко време. Вече си свободна… и нямаме планове за този уикенд, тъй като отказа да дойдеш на бала с мен. — Той се ухили. — Защо да не отпразнуваме свободата ти така?
Ахнах.
— Като отидем до Флорида?
— Каза нещо за границите на Северна Америка.
Погледнах го свирепо и подозрително, опитвайки се да разбера откъде му беше хрумнало това.
— Е? — настоя той. — Отиваме ли да видим Рене или не?
— Чарли никога няма да ми позволи.
— Чарли не може да ти забрани да посетиш майка си. Тя все още ти е главен попечител.
— Никой няма попечителство над мен. Аз съм пълнолетна.
Той се усмихна ослепително.
— Именно.
Премислих го за една кратка минута, преди да реша дали си заслужаваше да водя тази битка. Чарли щеше да бъде бесен — не защото щях да ида да видя Рене, а защото Едуард щеше да дойде с мен. Чарли нямаше да ми говори с месеци и сигурно накрая пак щях да бъда наказана. Определено бе по-умно изобщо и да не отварям дума за това. Може би след няколко седмици като подарък за завършването или нещо такова.
Но идеята да видя майка си сега, а не след седмици, беше трудна за устояване. Беше минало толкова време откакто бях видяла Рене. И дори по-отдавна откакто я бях видяла в приятни условия. Последния път, когато бях с нея във Финикс, прекарах цялото време в болнично легло. Последния път, когато тя беше дошла тук бях изпаднала малко или много в кататония. Не бяха точно най-добрите спомени, с които да я оставя.
И може би, ако тя видеше колко съм щастлива с Едуард, щеше да каже на Чарли да се успокои.
Едуард изследваше внимателно лицето ми, докато го обмислях.
Въздъхнах.
— Не този уикенд.
— Защо не?
— Не искам да се карам с Чарли. Не и толкова скоро след като ми е простил.
Веждите му се сключиха.
— Мисля, че този уикенд е идеален — промърмори той.
Поклатих глава.
— Някой друг път.
— Не си единствената затворена в тази къща, нали знаеш — смръщи ми се той.
Подозрението ми се върна. Този тип поведение не беше типичен за него. Той винаги беше толкова невъзможно себеотрицателен; знаех, че това ме разглезваше.
— Можеш да отидеш, където поискаш — изтъкнах аз.
— Светът навън не представлява интерес за мен, ако съм без теб.
Завъртях очи при преувеличението му.
— Сериозен съм — каза той.
