се появявах в теб като далечна сянка. Но ужас! Виждам аз не гордата осанка, а голота неясна сред строгата вода. Красива ли съм, дойке? К. Наистина — звезда, но пада плитката… И. Спри в свойто престъпление, смразило мойта кръв край извора; търпение и жеста ми безбожен смири: ах, разкажи кой демон те захвърли и в трепет те държи, целувки, мириса предложен да погълна, ръката ти, сърце, със светотатство пълна, тъй както ти поиска да ме допре — са ден, обречен да угасне, с нещастие сразен… Ден, гледан с ужас див от мен — Иродиада! К. О, странно време, но небето е преграда! Ти скиташ — бледа сянка и нов нестихващ бяс, и рано, страшно зрееш, разглеждана от нас. Но обожавана като безсмъртна, мило дете с ужасен чар, и би ли се сравнило дори… И. Нима не искаш да ме докоснеш? К. В мен съдбата твойте тайни да трупа ден след ден! И. Мълчи! К. Ще идваш ли все тъй? И. Звезди прозрачни, не слушайте! К. Ах, как ли, ако не сред мрачни кошмари ще сънуваш — непримирима, с жар, но паднала пред Бога, очакващ твоя чар като съкровище! И за кого опази и блясък непознат сред мъки и омрази, и тайната суетна на своя дух? И. За мен… К. О, тъжен, бликащ цвят, единствено смутен от свойта сянка сред талазите безгласи. И. Добре, с насмешката пази и милостта си. К. И все пак обясни ми: О, не, о, не, дете, презрението властно все тъй ли ще расте? И. Но кой до мен ще се докосне — в лъвска свита? Изваяна, кого да гледам тук с възхита, ти виждаш моят поглед как търси райски кът, щом само си припомня за щедрата ти гръд. К. О, жалка жертва на съдбата, о, невинна! И. За себе си цъфтя, за себе си — пустинна! Разбрахте го, градини от рядък аметист, зарити в мъдри бездни, слепящи с блясък чист, злата незнайни, склад за светлина антична под онзи мрачен сън на глината първична, кристали, подарили най-звънките лъчи
