Много дни наред светът трябваше да продължава своята обсада. В залата на общинския съвет, обзаведена с четири кожени табуретки, с делва филтрирана вода и хамак, папата изнемогваше от безсъние и се обливаше в пот, а през дългите задушни нощи се разсейваше с четенето на административни доклади и наредби. През деня раздаваше италиански бонбони на децата, които надничаха през прозореца да го видят, и обядваше под навеса от астромелии заедно с отец Антонио Исабел, а понякога и с. Никанор. Тъй живя той безкрайни седмици и удължени от чакането и жегата месеци, докато най-сетне Пастор Пастрана се изправи сред площада със своя барабан и зачете постановлението за решението на парламента. В него се заявяваше, че общественият ред бил разстроен — трам та-ра-рам — и президентът на републиката — трам-та-ра-рам — бил облечен в извънредни пълномощия — трам-та-ра-рам, — които му давали възможността да присъствува на погребението на Мама Гранде — Трам-та-ра-рам-там-там!
Великият ден бе настъпил. По задръстените от рулетки, сергии за пържен дроб и лотарийни масички улици, където мъже с увити около шията змии хвалеха последния, единствения балсам срещу червен вятър и за безсмъртие; през пъстрото площадче, където множество хора бяха опънали навеси и постлали рогозки, стрелци в тържествена премяна разчистваха пътя на официалните лица. В трепетно очакване на върховния миг, на площада се бяха струпали перачките от Сан Хорхе, ловците на бисери от нос Вела, рибарите от Сиенага, ловците на скариди от Тасахера, магьосниците от Мохана, копачите от солниците в Манауре, акордеонистите от Валиедупар, джамбазите от Айапел, продавачите на папая от Сан Пелайо, дресьорите на петли от Ла Куева, фокусниците от Сабанас де Боливар, гребците от Магдалена, писарите от Момпокс и всички, споменати в началото на тази хроника, както и много други още. Дори ветераните на полковник Аурелиано Буендия — начело с граф Малбъроу с неговите великолепни кожи, нокти и зъби на тигър — надделяха вековната си омраза към Мама Гранде и всички от нейната порода и дойдоха на погребението, за да помолят президента на републиката да им отпусне военните пенсии, които те чакаха от шестдесет години.
Към единадесет часа развълнуваната тълпа, която се задушаваше на слънцето, придържана от невъзмутими елитни воини с хусарски мундири и шлемове с пухкава китка пера на върха; нададе силен, ликуващ рев. Важни, тържествени в своите фракове и цилиндри, иззад ъгъла на телеграфа се показаха президентът на републиката и неговите министри, парламентарните комисии, върховният съд, държавният съвет, традиционните партии, духовенството и представителите на финансите, на търговията и на индустрията. Старият и болен президент на републиката — плешиво, ниско и дебело човече — премина пред пълните с учудване очи на множеството, което го беше облякло във власт, без да го познава, и едва сега можеше да удостовери, че той наистина съществува. Сред изнурени от сериозността на своята дейност епископи и военни със снажни торсове, покрити с броня от ордени, държавният глава издаваше непогрешимия мирис на власт.
Облечени в траурни крепони, след тях спокойно шествуваха цариците на всички сегашни и бъдещи плодове на земята в нашата страна. Начело с всеобщата царица на всичко, за първи път лишени от земното си великолепие, преминаха царицата на влакнестото манго, царицата на зелената ауяма, царицата на бананите, царицата на хлебната юка, царицата на гуайябата, царицата на кокосовия орех, царицата на четиристотин шестдесет и два километра нанизани като маниста яйца от игуана и всички останали царици, които изпускаме, за да не стане безкрайна тази хроника.
В своя ковчег с пурпурни драперии, отделена от действителността с осем медни винта, Мама Гранде беше вече прекалено пропита от своето формалдехидно безсмъртие, за да може да осъзнае степента на величието си. Цялото великолепие, за което бе мечтала на балкона на своята къща през горещите безсънни следобеди, се събра в четиридесетте и осем топовни гърмежа, с които всички величия на епохата отдадоха последна почит към нейната памет. Самият папа, който при едно бълнуване й се беше явил в сияеща каляска, увиснала над градините на Ватикана, превъзмогна жегата благодарение на едно изплетено от палма ветрило и с величайшето си достойнство оказа чест със своето присъствие на най-забележителната погребална церемония в света.
Заслепено от това величаво зрелище на властта, простолюдието не обърна внимание на алчно пляскащите криле върху покрива на къщата, когато в спора на знатните взе връх съгласието и катафалката бе изнесена на улицата върху раменете на най-знатните. Никой не видя дебнещите сенки на — лешоядите, които следваха процесията по напечените улички на Макондо; нито забеляза някой, че с минаването си знатните оставяха по тях диря от вонящи отпадъци. Никой не обърна внимание, че племенниците, осиновените, слугите и любимците на Мама Гранде залостиха портата веднага щом беше изнесен трупът, и започнаха да разкъртват вратите, да разковават дъските, да разкопават основите, за да си разделят къщата. Единственото нещо, което за никого не остана незабелязано в шумотевицата на това погребение, беше дълбоката въздишка на облекчение, с която тълпата посрещна края на четиринадесетте дни молитви, екзалтации и славословия и запечатването на гробницата с оловна плоча. Някои от присъствуващите имаха достатъчно ясен поглед, за да разберат, че са станали свидетели на раждането на нова епоха. Сега вече папата можеше да се възнесе на небето и телом, и духом, защото бе изпълнил мисията си на земята; президентът на републиката можеше да седне да управлява по свое усмотрение; цариците на всичко сегашно и утрешно можеха да се омъжат и да бъдат щастливи, да заченат и да народят много деца, а тълпите можеха да опънат своите навеси в необятните владения на Мама Гранде както те си знаят и разбират, защото единствената, която можеше да се противопостави на това и имаше достатъчна власт, за да го стори, бе започнала да се разлага под оловната плоча. Тогава остана само някой да сложи едно столче навън пред вратата и да седне да разкаже тази поучителна история, пример за бъдещите поколения, та всички неверници по света да научат вестта за Мама Гранде — защото утре, в сряда, ще дойдат метачите и ще изметат боклуците от нейното погребение за всички векове напред.
Информация за текста
© 1962 Габриел Гарсия Маркес
© 1975 Валентина Рафаилова, превод от испански
Gabriel Garcia Marquez
Los funerales de la Mama Grande, 1962
Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010
Издание:
Габриел Гарсия Маркес. Продавач на чудеса
Колумбийска, първо издание
Подбор: Валентина Рафаилова
Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1975
Редактор: Симеон Владимиров
Оформление: Кънчо Кънев
Художник: Христо Врайков
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Найден Русинов
Коректори: Донка Симеонова, Ева Егинлиян
Дадена за набор на 1.VIII.1975 г. Подписана за печат на 28.X.1975 г.
Издателски № 1171. Тематичен № 240. Формат 84?108/32. Издателски коли 11,48. Печатни коли 15
Цена 1,06 лева
Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16872]
Последна редакция: 2010-07-17 19:00:00