въпроса с две думи:
— Не ме е грижа, че ще имам прасенца, стига да говорят.
Тъй че се ожениха на едно празненство с духова музика и фойерверки, което трая три дни. Оттогава насетне щяха да бъдат щастливи, ако майката на Урсула не я беше ужасила с какви ли не зловещи предсказания относно нейното потомство, и то дотолкова, че успя да я принуди да не се наслаждава на съпружеството. Боейки се, че снажният и прихватничав съпруг ще я изнасили заспала, Урсула си туряше, преди да легне, едни груби гащи, които майка й стъкми от корабно платно и които бяха подсилени със система от преплетени ремъци, заключваща се отпред с дебела желязна тока. Тъй я караха месеци наред. Денем той пасеше своите петли за бой, а тя везеше на гергеф при майка си. Нощем се боричкаха по няколко часа с жадно настървение, което вече изглежда заместваше съпружеската близост, докато хорският усет не подуши, че става нещо нередно, и пусна слуха, че Урсула била все тъй девствена година подир сватбата, защото мъжът й бил безсилен. Хосе-Аркадио Буендия последен чу слуха.
— Виждаш ли, Урсула, какви ги приказват хората? — рече той на жена си съвсем спокойно.
— Остави ги да си приказват — рече тя. — Ние пък знаем, че не е вярно.
Тъй положението продължи без промяна още шест месеца до трагичната неделя, в която Хосе-Аркадио Буендия спечели един бой с петли срещу Пруденсио Агилар. Побеснял, възбуден от кръвта на своята птица, надвитият се отдръпна от Хосе-Аркадио Буендия, за да чуе цялото множество онова, което щеше да му каже:
— Честито! — извика той. — Ха да видим дали най-сетне тоя петел ще свърши работа на жена ти!
Спокоен, Хосе-Аркадио Буендия прибра петела си.
— Ей сега ще се върна — каза той на всички. И после на Пруденсио Агилар:
— А ти иди у вас и се въоръжи, защото ще те убия. След десет минути той се върна със стръвнишкото копие на дядо си. До вратата на подслона за бой на петли, където се беше насъбрало половин село, го чакаше Пруденсио Агилар. Не успя да се защити. Копието на Хосе-Аркадио Буендия, запратено със силата на някой бик и със същата точност, с която първият Аурелиано Буендия изтреби тигрите из областта, прониза гърлото му. Същата вечер, докато бдяха над трупа в подслона за бой на петли, Хосе-Аркадио Буендия влезе в спалнята, когато жена му обуваше гащите на целомъдрието. Размахал копието пред нея, той й заповяда:
— Сваляй го това!
Урсула не се усъмни в решението на своя мъж.
— Ти ще си отговорен за онова, което ще стане — промърмори тя.
Хосе-Аркадио Буендия заби копието в пръстения под.
— Ако родиш игуани, игуани ще отгледаме — каза той. — Но в селото няма да има други убити по твоя вина.
Беше хубава юнска нощ, прохладна и лунна, и те останаха будни и палуваха в леглото чак до разсъмване, безразлични към вятъра, който минаваше през спалнята и носеше плача на роднините на Пруденсио Агилар.
Случаят бе окачествен като двубой на честта, но и у двамата остана известно угризение на съвестта. Една нощ, когато не можеше да заспи, Урсула излезе да пие вода на двора и видя Пруденсио Агилар при делвата. Беше смъртно блед, с много тъжно изражение и се мъчеше да затъкне със стиска кълчища дупката в гърлото си. Тя не се уплаши, а й дожаля. Върна се в стаята да разправи на съпруга си какво е видяла, но той не й обърна внимание.
— Мъртвите не излизат — каза. — Работата е там, че не можем да мъкнем тежестта на съвестта.
След две нощи Урсула пак видя Пруденсио Агилар в банята да мие със стиска кълчища засъхналата кръв по врата си. Друга нощ го видя да се разхожда под дъжда. Хосе-Аркадио Буендия, раздразнен от привиденията на жена си, излезе на двора, въоръжен с копието. Там стоеше мъртвият с тъжното си изражение.
— Върви на майната си — извика му Хосе-Аркадио Буендия. — Колкото пъти се завърнеш, толкова пъти ще те убия!
Пруденсио Агилар не си отиде, нито пък Хосе-Аркадио Буендия посмя да метне копието. Оттогава не можа да заспи спокойно. Измъчваше го огромната безутешност, с която мъртвият го бе погледнал през дъжда, дълбоката носталгия, с която скърбеше за живите, мъчителната примала, с която претърсваше къщата, дирейки вода, за да намокри своята стиска кълчища.
— Навярно много страда — казваше на Урсула. Вижда се, че е съвсем самотен.
Тя беше толкова покъртена, че когато следващия път видя мъртвеца да отхлупва тенджерите върху зиданата печка, разбра какво търси и оттогава му слагаше големи чаши с вода из цялата къща. Една нощ, когато Хосе-Аркадио Буендия го завари да мие раните си в собствената му стая, не издържа повече.
— Добре, Пруденсио — каза той. — Ще се махнем от това село, колкото може по-далече, и нима да се върнем никога. Сега си иди спокоен.
Тъй предприеха прекосяването на планината. Неколцина приятели на Хосе-Аркадио Буендия, млади като него, настървени за приключението, зарязаха къщите си и натовариха жените и децата към оная земя, която никой не им беше обещал. Преди да потегли, Хосе-Аркадио Буендия зарови копието в двора и изкла един след друг прекрасните си петли за бой, с надеждата, че по този начин ще даде малко отдих на Пруденсио Агилар. Единственото нещо, което взе Урсула, беше сандък с булчинските дрехи, няколко домашни потреби и ковчежето със златни пари, което наследи от баща си. Не си очертаха определена посока. Гледаха само да вървят в направление, обратно на пътя към Риоача, за да не оставят никаква следа и да не срещнат познати хора. Беше едно кошмарно пътуване. На четиринайсетия месец, с разстроен от маймунското месо и бульона от кобри стомах, Урсула роди син, на когото всички части бяха човешки. Бе изминала половината път в хамак, окачен на прът, който двама мъже носеха на рамо, защото подутостта й обезобрази краката, а разширените й вени се пръскаха като мехури. Макар че беше жално да ги гледа човек, с подпухналите кореми и линеещи очи, децата понесоха пътуването по-добре от родителите си и през по-голямата част от времето то им се видя забавно. Една сутрин, след почти двегодишен преход, те бяха първите смъртни, съгледали западния склон на планината. От заоблачения връх съзерцаваха необятната водна шир на голямото тресавище, разпростряло се чак до другия край на света, но никога не видяха морето. Една нощ, след като няколко месеца се лутаха посред блатата, далече и от последните туземци, които срещнаха из пътя, спряха да лагеруват край брега на каменлива река, чиито води сякаш бяха порой ледено стъкло. Години по-късно, през втората гражданска война, полковник Аурелиано Буендия опита да мине по същия път, за да превземе с изненада Риоача, но след шестдневно пътуване разбра, че това е лудост. През нощта, когато бащиното му войнство лагеруваше край реката, те имаха вид на корабокрушенци в безизходица, но броят им бе нараснал по време на прехода и всички бяха готови (и го постигнаха) да умрат от старост. Онази нощ на Хосе-Аркадио Буендия му се присъни, че на онова място се издига шумен град от къщи с огледални стени. Попита кой е оня град и му отговориха с някакво име, което никога не бе чувал и което нищо не означаваше, ала в съня имаше свръхестествено звучене: Макондо. На другия ден убеди хората си, че никога няма да стигнат морето. Заповяда им да повалят дърветата, за да отворят поляна край реката, в най-прохладното място на брега, и там основаха селото.
Хосе-Аркадио Буендия не успя да разгадае съня с къщите от огледални стени чак до деня, в който видя леда. Тогава повярва, че разбира дълбокото му значение. Помисли, че в недалечно бъдеще, щом използуват един толкова всекидневен материал като водата, ще може да произвеждат с голям размах ледени блокове и да строят с тях новите къщи на селото. Макондо вече няма да бъде горещо място, чиито панти и чукчета, за хлопане по вратите се изкривяват от топлината, а ще се превърне в зимен град. Ако той не постоянствува в опитите си да построи фабрика от лед, то е, защото тогава беше изцяло погълнат с възпитанието на синовете си, особено на Аурелиано, който още от първия момент прояви рядък алхимически усет. Лабораторията бе почистена от праха. Преглеждайки бележките на Мелкиадес, сега вече спокойно, без възбудата от новото, в продължителни и търпеливи застоявания, те се помъчиха да отделят златото на Урсула от полепналите по дъното на котела отломки. Младият Хосе-Аркадио едва-едва взе участие в процеса. Докато баща му от сърце и душа се занимаваше с жарника, своеволният първороден син, който винаги биваше прекалено голям за възрастта си, се превърна в грамаден юноша. Гласът му се промени. Горната му устна се посели с начеващ мъх. Една вечер Урсула влезе в стаята, когато той се разсъбличаше, за да ляга, и изпита объркано чувство на срам и съжаление: беше първият мъж, когото тя виждаше
