Вдовицата на Монтиел

— Гледай си кухнята и не ме ядосвай.

С този темп опозицията беше ликвидирана за по-малко от една година и Хосе Монтиел стана най- богатият и най-силният човек в селото. Изпрати дъщерите си в Париж, издействува за сина си консулско място в Германия и се зае с укрепването на своята империя. Но не можа и шест години да се радва на своето незаконно богатство.

След първата годишнина от смъртта му неговата вдовица вече не чуваше стълбата да скърца за друго — само под тежестта на някоя лоша вест. Привечер непременно идваше някой и казваше: „Пак тези разбойници! Вчера са отвлекли петдесет телета.“ Неподвижна в люлеещия се стол, гризейки нокти, вдовицата на Монтиел се хранеше само със своята омраза.

— Казах ти аз, Хосе Монтиел, казах ти, че в това село само неблагодарници живеят — говореше си тя сама. — Още си топъл в гроба, всички вече ни обърнаха гръб.

Никой не я посещаваше. Единственото човешко същество, което тя виждаше през тези безкрайни месеци, когато навън не преставаше да вали, беше неизменният сеньор Кармичаел, който никога не влизаше в къщи със затворен чадър. Работите не бяха потръгнали по-добре. Сеньор Кармичаел написа няколко писма на сина на Хосе Монтиел. Внушаваше му, че е добре да се върне и да оглави стопанството на баща си, и дори си позволи да изрази някои свои лични впечатления от здравето на вдовицата. Винаги получаваше уклончиви отговори. Накрая синът на Хосе Монтиел му писа направо, че не смее да се върне, защото го е страх да не му теглят куршума. Тогава сеньор Кармичаел се качи в спалнята на вдовицата и се видя принуден да й признае, че е разорена.

— Още по-добре — каза тя. До гуша ми дойде от кашкавали и мухи. Ако желаете, вземете си каквото ви трябва и ме оставете да умра спокойно.

Единственият й досег със света от този ден нататък бяха писмата, които пишеше на дъщерите си в края на всеки месец. „Това село е прокълнато — пишеше им тя. — Останете си там завинаги и не се тревожете за мене. Аз съм щастлива, като знам, че вие сте щастливи…“ Дъщерите й се редуваха в отговорите. Писмата им винаги бяха весели и се чувствуваше, че са написани в топли и добре осветени стаи и че когато опрат да си помислят, двете млади жени виждат образа си умножен в безчет огледала. Те също не искаха да се върнат. „Цивилизацията е тука — пишеха й те. — А там няма подходяща за нас среда. Невъзможно е да се живее в такава дива страна, където избиват хората по политически съображения.“ Като четеше писмата им, на вдовицата й ставаше по-добре и на всяко изречение тя кимаше утвърдително.

Веднъж по някакъв повод нейните дъщери й разказаха за пазарите на месо в Париж. Пишеха й, че там колят едни розови прасета и ги закачват цели на вратата, украсени с венци и гирлянди от цветя. На края с друг почерк бе добавено: „И представи се, най-едрия и най-хубавия карамфил пъхват в дупето на прасето!“ Като прочете това изречение, вдовицата на Монтиел за първи път от две години се засмя. Качи се в спалнята, без да изгаси лампите из къщата, и преди да си легне, обърна електрическия вентилатор към стената. После извади от чекмеджето на нощното шкафче едни ножици, лейкопласт, броеницата си и превърза палеца на дясната си ръка, наранен от хапането. После започна да се моли, но на втората молитва премести броеницата в лявата ръка, защото през лейкопласта не усещаше зърната. По едно време дочу трясъка на далечни гръмотевици. След това заспа с увиснала на гърдите глава. Ръката с броеницата се отпусна до тялото й и тогава тя видя Мама Гранде седнала на двора, с бял чаршаф и гребен в скута, да се пощи.

— Кога ще умра? — попита я.

Мама Гранде вдигна глава:

— Когато ръката ти започне да изтръпва.

,

Информация за текста

© 1962 Габриел Гарсия Маркес

© 1975 Валентина Рафаилова, превод от испански

Gabriel Garcia Marquez

La viuda de Montiel, 1962

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Габриел Гарсия Маркес. Продавач на чудеса

Колумбийска, първо издание

Подбор: Валентина Рафаилова

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1975

Редактор: Симеон Владимиров

Оформление: Кънчо Кънев

Художник: Христо Врайков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Донка Симеонова, Ева Егинлиян

Дадена за набор на 1.VIII.1975 г. Подписана за печат на 28.X.1975 г.

Издателски № 1171. Тематичен № 240. Формат 84?108/32. Издателски коли 11,48. Печатни коли 15

Цена 1,06 лева

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16874]

Последна редакция: 2010-07-17 19:00:00