— Дишай бавно — каза му. — Винаги е тъй в началото, а после дори не усещаш.
Сложи го да легне до себе си и докато го събличаше, успокояваше го с майчини думи и ласки.
— Как се казваш?
— Одисей.
— Това е някакво чуждо име — каза Ерендира.
— Не, това е име на мореплавател.
Ерендира оголи гърдите му, целуна го няколко пъти леко, помириса го.
— Изглеждаш целият като златен, — рече тя, — но миришеш на цветя.
— На портокали навярно — каза Одисей. Вече поуспокоен, той се усмихна съучастнически: — Натоварили сме много птички, за да заблудим полицията, а всъщност караме за границата контрабанда портокали.
— Портокалите не са контрабанда — възрази Ерендира.
— Нашите са контрабанда — каза Одисей. — Всеки един струва по петдесет хиляди песо.
Ерендира се засмя за първи път от много време:
— Най-много ми харесва, че с такава сериозност измисляш разни глупости.
Беше станала искрена и бъбрива, сякаш невинността на Одисей бе променила не само настроението й, но и същността й. На такова малко разстояние от съдбата, бабата продължаваше да говори насън:
— По онова време те донесоха в къщи. В началото на март беше. Приличаше на гущер, завит в памук. Амадис, баща ти, млад и хубав, беше толкова щастлив онзи следобед, че изпрати да докарат около двайсет каруци, натоварени с цветя. Викаше и хвърляше цветя по улицата, докато цялото село се позлати от цветя като морето.
Бълнува няколко часа на висок глас и с упорита страст. Но Одисей не я чуваше, защото Ерендира го любеше искрено и силно. Докато бабата все бълнуваше, тя пак го люби — за половината цена. И продължи да го люби до сутринта, без пари.
Група мисионери с вдигнати нагоре кръстове стояха рамо до рамо сред пустинята. Силен вятър — също като вятъра на нещастието — шибаше кълчищните им раса и буйните им бради и те едва успяваха да се държат на краката си. Зад гърба им беше сградата на мисията — колониална грамада с мъничка камбанария над неравните варосани стени.
Най-младият мисионер, който командуваше групата, посочи с пръст една естествена пукнатина в лъскавата като стъкло глинеста почва.
— Да не сте престъпили тази черта! — извика той.
Четиримата носачи — индианци, които носеха бабата в една дъсчена носилка, спряха, щом чуха този вик. Макар че седеше неудобно в носилката и беше като затъняла от потта и прахта на пустинята, бабата пазеше гордия си вид. Ерендира вървеше пеша. Зад носилката се точеше върволица от индианци-носачи, а най-отзад ги следваше фотографът на своя велосипед.
— Пустинята не е на никого — каза бабата.
— На бога е — каза мисионерът, — а вие с вашата гнусна търговия погазвате неговите свещени закони.
Тогава бабата долови в думите на мисионера изговора и стила на стара Испания и реши да не влиза в открита схватка, за да не си строши главата в неговата непримиримост. Затуй остави своята напереност.
— Аз не разбирам тайните ти намеци, синко.
Мисионерът посочи Ерендира:
— Това същество е непълнолетно.
— Да, но е моя внучка.
— Толкова по-зле — отвърна мисионерът. — Поверете я на нас, с добро я оставете, или ще трябва да прибегнем до други средства.
Бабата не очакваше, че ще стигнат чак дотам.
— Хубаво де, хубаво — отстъпи тя уплашена. — Само че рано или късно аз ще мина през тази черта, ще видиш.
Три дни след срещата с мисионерите бабата и Ерендира спяха в едно село близо до манастира, когато няколко тайнствени и безмълвни тела, пълзящи като войници пред атака, се вмъкнаха в палатката им. Това бяха шест послушнички-индианки, силни и млади, с ленени раса, които сякаш фосфоресцираха под внезапните лунни проблясъци. Без да вдигат ни най-малък шум, те завиха Ерендира в една мрежа срещу комари, вдигнаха я, без да я събудят, и я понесоха като риба, голяма и крехка риба, уловена в мрежа от лунна светлина.
Бабата опита всички възможни средства, за да освободи своята внучка от попечителството на мисионерите. Едва когато разбра, че всичките са негодни — От най-законните до най-нечестните, — тогава се обърна към гражданската власт, която се упражняваше от военен. Намери го в двора на къщата му. Гол до кръста, той стреляше с пушка в един облак, тъмен и самотен сред пламтящото небе. Мъчеше се да го пробие, че да завали дъжд. Изстрелите му бяха ожесточени и безплодни, но той спря да чуе какво иска бабата.
— Аз не мога нищо да направя — обясни й той, след като я изслуша. — По силата на Конкордата, отците имат право да я задържат, докато стане пълнолетна. Или докато се омъжи.
— Е тогава за какво сте кмет? — попита бабата.
— За да карам облаците да пускат дъжд — рече кметът.
После, като видя, че облакът е отплувал далеч и не може да го стигне, той прекъсна своите служебни задължения и се зае изцяло с бабата.
— На вас ви трябва един човек с голяма тежест, който да отговаря за вас — рече й той. — Който да гарантира за вашето благочестие и нравственост със специално писмо и подпис. Не познавате ли сенатора Онесимо Санчес?
Седнала под голото слънце на един стол, прекалено тесен за нейните неземни кълки, бабата отвърна с тържествен гняв:
— Аз съм една бедна жена, съвсем сама сред огромната пустиня.
Изкривил от жега дясното си око, кметът я изгледа със съжаление.
— Тогава не си губете повече времето, сеньора — каза й той. — Отишла е по дяволите.
Само че тя не беше отишла по дяволите. Бабата опъна палатката си пред манастира на мисията и седна да обмисля положението — също като самотен войн, обсадил укрепен град. Амбулантният фотограф, който я познаваше много добре, натовари своите партакеши на багажника на велосипеда и се приготви да поеме сам по широкия свят, когато я видя на слънчевия пек, с вторачени в манастира очи.
— Ще видим кой пръв ще се умори — каза бабата, — те или аз.
— Те са тук от триста години и още деянят — рече фотографът. — Аз си отивам.
Едва тогава бабата видя натоварения велосипед.
— Ти накъде си се запътил?
— Накъдето ме отвее вятърът — каза фотографът и тръгна. — Светът е широк.
Бабата въздъхна.
— Не е чак толкова широк, колкото си мислиш ти, неблагодарнико.
Но въпреки яда си, не обърна глава към него, за да не откъсне очи от манастира. Не ги откъсна в продължение на много дни — нажежени като пещ дни, — на много нощи със залутани ветрища. Не ги откъсна и през времето за медитация, когато никой не излизаше от манастира. Индианците построиха до палатката навес от палми и под него закачиха своите хамаци, а бабата до много късно не лягаше да спи, клатеше глава на трона и с непобедимата решителност на лежащ бивол преживяше суровите зърна от джоба си.
Една нощ съвсем близко край нея минаха бавно в редица един зад друг няколко покрити камиона. Единствени светлини им бяха гирлянди от цветни фарове, които им придаваха вид на призрачни олтари. Бабата ги позна веднага, защото бяха също като камионите на двамата Амадисовци. Последният камион от конвоя изостана, спря и един мъж слезе от кабината да оправи нещо на каросерията. Сякаш беше копие на двамата Амадисовци — фуражка с обърната нагоре козирка, високи ботуши, два патрондаша, кръстосани на