Иван Мариновски
Руфо червенокосия
ПЪРВА ГЛАВА
Тази нощ, трийсетата след като го донесоха от родилния дом, Вихър не мигна. Лежа, въртя се, лежа, въртя се и накрая дръпна сестра си за косата.
— А-гу? — попита я той, което значеше: защо спиш, а не разсъждаваш за смисъла на живота? Или вече ти е ясен, но криеш от мен? Не бива така, Вихре, не бива! Нали сме близнаци…
— Гу-а! Гу-а! — отвърна Вихра. Нещо като обещание, че ако я събуди още веднъж по същия начин, ще му оскубе цялата глава косъм по косъм. Въпреки че са близнаци!
Тъй рече нашата Вихра и пак заспа. Само че по корем.
Вихър реши да дочака утрото и да пита майчето. Нейното държание поне досега показваше, че тя едва ли ще го скубе косъм по косъм. По-вероятно беше да го погали, да приседне до него и да си поприказват дълго. От душа.
И щом майчето влезе в стаята, я посрещна:
— А-гу?
Майчето отговори доста уклончиво: нежно тикна биберона в устата му и си излезе, та Вихър нищо не разбра. Мислите му се завъртяха като грамофонна плоча, пусната на други обороти. Хм. Ами ако отговорът се крие в биберона? Вихър настървено засмука, но понеже не потече ни мляко, ни смисъл, с отвращение плю и залъгалката увисна на полилея. Там й е мястото!
После повтори въпроса си по-ясно, за да не стане нова грешка.
— А-гу? А-гу?
Сега се отзова бабчето. Тя пък го препови (оказа се излишно) и тръгна към банята. В походката й напираше желание да пере. Голямо пране. Какво иска да каже? Че смисълът на живота е той да я снабдява с мокри пелени, а тя да ги върти в пералнята?
Невъзможно!
Вихър изрева. (Така бе ревал само веднъж, когато акушерката го плесна отзад, за да го подсети да глътне въздух. Той помисли, че го парна с коприва. Взря се сърдито в нея и разбра, че не. Тя не би го парнала с коприва по петите, камо ли по това чувствително място. От усмивката лицето й бе покрито с едни такива добри бръчици, като че ято врабци доскоро са подскачали по него.)
— Агу-у-у!!!
Дотърча татко. Даже възелът на зелената му вратовръзка изразяваше загриженост за детето.
Той също го препови (пак излишно) и взе да търси биберона в гънките на одеялото, зад леглото, под мокета. Там го нямаше, а биберонът не си направи труда да викне от полилея: „Ето ме!“, тъй че татко не го намери.
И се разтревожи:
— Да не си го изял?
И стисна с два пръста бузите му.
— Я си отвори устата!
И каза:
— Ами щом си го изял, на ти водичка.
Според него след биберон се пие много вода и той донесе пълна кана. Както я наклони към Вихър, каната тутакси отгатна намерението му да я излее наведнъж и му помогна. Изля се.
Интересно как, ама Вихър не се удави. Само заприлича на бебе, къпано ведно с дрехите и леглото. После разсъди, че студеният душ е задължителна процедура при мъжките разговори и зачака и татко да се залее с вода. С три кани. Понеже е по-голям.
Смутен от стореното, татко се опита да изцеди чаршафите, без да маха Вихър от тях, а вината си изкупи с щедрост. Даде му краставица. Едно малко парченце.
Вихър изръмжа като вълче, което насилват да хрупа зеленчук, пое дълбоко въздух и, фу, духна.
Докато татко нервно търсеше краставицата във възела на зелената си вратовръзка, часовникът се изтърси от джоба на жилетката му и тупна на възглавницата до ухото на Вихър. До дясното му ухо.
Вихър притаи дъх: часовникът цъкаше. Защо цъка? Какво има в него? Скоро часовникът не се чуваше да цъка, обаче се виждаше какво има в него: зъбни колелца, пружинки и други такива, които направо омагьосаха нашия Вихър. Ето това е! Техниката! Тя е смисълът на живота му!
А в същото време Вихра се посвети на изкуството. Зърна на масата маминото червило и се заля в пухкав смях — сега да й вземеха дюшека и възглавницата, пак щеше да остане на мекичко. Стига да й хрумнеше да легне на смеха си. Тя протегна ръка и, хоп, грабна червилото. Как да свали капачето? В съзнанието й се мярнаха няколко лисици и тя си внуши, че ще направи нещо хитро — ще пробута червилото на брат си. И му го пробута. Той първо провери дали цъка, после го отвори и като не видя вътре колелца, пружинки и други такива, равнодушно й го върна.
— Женски работи! — каза, без да отваря уста и без да издаде звук — просто изразът на лицето му говореше.
— Гу-а, гу-а! — рече Вихра, което значеше: женски, ама не съвсем!
И една мисъл-откритие разтърси крехкия й ум: ето как започва големият път към изкуството. Ох, а някои разправят, че нямало щастливи обстоятелства! От прилив на чувства тя нежно поглади червилото и се зае да рисува.
Защо избра бузите на брат си не беше ясно. Вероятно защото кожата им беше добре опъната и подходяща за рисуване. Или искаше да го разкраси? Едва ли — тя го намираше за съвсем хубав. Както и да е, но скоро лицето му се покри с червени точки. Едни такива мънички, изящнички… Вихра много си ги хареса.
А Вихър не й попречи да го нашари, понеже беше всецяло погълнат от първото си откритие: да завиеш една гайка, трябва да я въртиш от ляво на дясно, да я отвиеш — от дясно на ляво.
Отвиването беше по-лесно и когато на леглото остана само една неразвита гайка, той викна на сестра си:
— Агу-гу! — В смисъл: видя ли какво нещо е техниката! Сега, щом отвия и последната гайка, леглото ще направи бум-тряс-джанг на пода и родителите ще ни търсят до утре из треските. Голям смях ще падне!
Гледайки грейналото му лице, Вихра се заблуди, че той се радва на нейните точки и раззина уста колкото можеше. Призоваваше цялото семейство да дотича й да се възхити от рисунката й, да я похвали. И други такива. Нещо като признание на таланта й.
Цялото семейство дотича, но в очите на никого не се мярна нещо като признание на таланта й. Напротив:
— Вихър е болен от шарка! — изстена майчето и се хвърли към телефона да звъни за лекар.
— Вихър е болен от шарка! — изтръгна се и от бабчето. Тя препусна от стая в стая, обвинявайки всички подред, че са й скрили очилата. Без очила не можела да намери термометъра.
— Вихър е болен от шарка! — кимна разбиращо татко и хукна към аптеката по риза. Като го попитаха какво му трябва, се сети, че няма рецепта, и не знае какво му трябва. Все пак купи десет кутийки аспирин, защото Вихър бил болен от шарка.
Междувременно нашият Вихър разтърка бузите си, червилото се размаза и бабчето, сложила в същия миг очилата, писна:
— Не е шарка, ами скарлатина!
Посрещнаха лекаря в антрето с дълги извинения, че не било шарка, ами скарлатина. Сякаш този лекар беше специалист само по шарките и понятие си нямаше от скарлатина!
Лекарят прегледа внимателно Вихър.
— За да натрупате такъв дебел пласт червило върху лицето на детето — втренчи се в устните на майчето той, — вие сте го целунали най-малко хиляда пъти — констатира той, — което, извинете, ми се струва прекалено…
