Остър вятър шеташе из големия двор, непрестанно ечеше и свистеше, тъй като откъм север изгледът беше открит, там високите, заснежени и лете планини, които опасваха града, зееха беззъбо. От две страни на двора фасадата на двуетажната къща бе продължена от архитекта с ред от едноетажни сгради; в дъното на двора бяха издигнали още една много красива, партерна постройка, нещо като „двустайна семейна къща“, това бе жилището на домоуправителя. Всичко това се простираше нашироко и заемаше много място. Както изглежда, архитектът и сам не е вярвал, че за всяко помещение от „кооперацията“ ще се намерят обитатели, и не е вдигнал излишни етажи в двора. Цялата къща беше проглас на новата епоха, възхвала на въздигащия се и съзидателен, предприемчив капитализъм. Това бе първата къща в града, която не бе построена с намерението обитателите й да прекарат дните до края на живота си сред същите уютни стени — доколкото зная, днес в къщата не живее вече никой от предишните обитатели, наели жилища там в началото на века. Това беше кооперация с наематели. Старите патрициански фамилии не биха закупили на драго сърце жилище в подобна къща. Дори презираха малко пришълците, незакрепостените обитатели на големия дом.
2
Баща ми също осъзнаваше, че един господар не плаща наем и не живее в чужд дом; и правеше всичко час по-скоро да се преместим в собствена къща. Дотогава обаче мина доста време, поне петнайсетина години. В „собствената ни къща“ ходех вече само на гости, тогава бях вече голям ученик, и всъщност нямам добри спомени от онази ненужно просторна, едва ли не луксозна постройка. Детството ми беше преминало в „кооперацията“. Сетя ли се за думата „дом“, аз виждам широкия двор на къщата на главната улица, дългите коридори с железен парапет, голямата стойка за тупане и кладенеца с електромотор. Мисля все пак, че това бе една безрадостна къща, без свой облик. Никой не знаеше как се бе озовал там, обитателите не бяха свързани един с друг нито приятелски, нито по съседски. В тази къща живееха касти, класи, вероизповедания. Старите едноетажни къщи още се обитаваха от семейства, врагове или приятели, но непременно от хора, които имаха нещо неразривно общо помежду си.
В къщата живееха две еврейски семейства: едното беше „неологическо“4, „напредничаво“, светско и обуржоазено, богато еврейско семейство, те наемаха целия втори етаж откъм улицата, водеха доста уединен и надменен живот, не търсеха познанство с обитателите на къщата; другото живееше долу на партера, в задната част на двора, то беше „ортодоксално“, твърде многолюдно еврейско семейство, те бяха бедни и се плодяха по някакъв съвсем странен начин, у тях непрестанно прииждаха нови и нови роднини, раждаха се деца и всички заедно живееха отзад в двора в три мрачни стаи, които понякога, в празничните дни, така гъмжаха от глъчката и суетнята на гостите и домашните, сякаш участниците в някое събрание бяха стигнали до съдбоносно решение. Тези „бедни евреи“ носеха преди всичко галицки одежди и строго спазваха религиозните повели — даже не зная дали в действителност са били дотам бедни –, ала във всеки случай християните от къщата гледаха на тях с по- добро око, отколкото на уединените, богати „неолози“. Случваше се някои от „бедното“ еврейско семейство на партера да подкастрят чудатите си прически, да облекат цивилно облекло, да захвърлят кафтана и лисичата капа, да се подстрижат и избръснат, да облекат модни, съвременни дрехи — тази голяма промяна настъпваше твърде бързо при повечето от тях. Децата ходеха в гражданско училище, някои от тях дори се записваха в гимназия. След десетина-петнайсет години в къщата вече не се срещаха евреи с кафтани, малцина бяха и в града. Толкова много деца живееха тук, че не ги помня вече поотделно. Това семейство поддържаше във всичко по-задушевни и по-любезни отношения с християните от къщата, отколкото другото, по-изисканото, „неологическо“ семейство. В къщата говореха покровителствено, почти умилено за тях: те бяха „нашите евреи“, които са „много достойни и почтени хора“, едва ли не с гордост обявявахме, че в нашата голяма, модерна кооперация живеят евреи, истински евреи, както си е редно. Изисканите евреи от втория етаж срещахме рядко. Те живееха истински светски живот, пътуваха много, децата им се възпитаваха в католически прогимназии, госпожата — слабичка, печална жена със сърдечно заболяване — свиреше много хубаво на пиано и си шиеше дрехите в столицата. По-заможните и от средна ръка госпожи в къщата, разбира се, й завиждаха. Дрехите на богатата дама им бодяха очите и разпалваха тяхната омраза; на мене самия също ми се струваше недостойно и нередно, че съседите по етаж, които бяха „все пак евреи“, живеят по-нашироко и по-изискано, отколкото например ние, и богатата дама се облича по-елегантно, свири на пиано и се вози на файтон повече, отколкото моята майка. „Всяко нещо си има граници“ — мислех си. С ортодоксалното семейство и с децата им се разбирахме вече по-добре. Без да раболепничат, чрез простото признаване на еврейската си същност и начина, по който се придържаха към нея, чрез храната, облеклото, чудатите си празнични обичаи, чуждия си завален диалект, загадъчно примесвайки немски и унгарски думи към идиш, чрез доброволната си, афиширана чуждост, ние ги възприемахме по-скоро като екзотично племе, което може даже мъничко да бъде и ожалено, а на всяка благодетелна християнска душа подобава да покровителства беззащитни странници като тези. Майка ми понякога пращаше компот на старицата, която всяка есен боледуваше в детското легло, а на Великден еврейското семейство ни даряваше маца5 в хубава, чиста бяла кърпа, за което любезно им благодаряхме, гледахме го с интерес, но мисля, че никой не го докосваше, дори и слугите. Жалехме и приемахме това семейство, но някак си, както опитомените негри. Майка ми понякога разговаряше с тях, разбира се, само от горния етаж, по време на пролетното почистване извикваше няколко приятелски слова; а похабената, вечно кърмеща жена с изкуствени плитки смирено й отговаряше: „Да, почитаема госпожо.“ Не мисля, че майка ми искаше да накара бедната еврейска женица да почувства „социалното различие“; нямаше никаква нужда от това. Семейството познаваше тези различия и обитателите на партера дори и не помисляха да фамилиарничат; едва по-късно осъзнах, че това семейство бди над собственото си уединение също така старателно, както и християнските семейства, да, навярно още по-ревностно и по своя си странен начин те се дистанцираха от всяка възможност за общуване още по-горделиво и по-сдържано, отколкото правехме ние. Общо-взето обитателите на къщата по-скоро покровителстваха „бедните евреи“. Наблюдавахме техните празници, непривичните им обичаи с добронамерено съгласие. Разбира се, неолозите не разпъваха шатра на двора, когато празникът изискваше това, ходеха на църква рядко и веднъж баща ми с удивление, леко възмутен разправяше, че пътувал заедно с изисканите евреи, които в края на март похапвали в железопътния вагон отраснало на юг, завито в памук, прясно грозде — говорихме за това цяла вечер смаяни и обезпокоени, най-вече майка ми бе възмутена от такова „неприличие“.
Двете еврейски семейства никога не общуваха помежду си. Неолозите явно живееха под друга звезда. Мъжът бе фабрикант, произвеждаше стъкло някъде в околността, пътуваше много, беше тлъст, дебел плешивец, отнасяше се доста зле към съпругата си и изневеряваше с разни касиерки на преждевременно остарялата си, печална жена; за което, разбира се, всички в града знаеха. Госпожата някак мечтателно понасяше злата си съдба, свиреше на пиано на отворения прозорец, много хубаво, но фрапантно и продължително. За това семейство в къщата се знаеше, че не се хранят „кашер“6, хапваха си шунка и готвеха със свинска мас; някак и това не харесваше много-много на обитателите на къщата. Ако в този дребнобуржоазен дом имаше „еврейски въпрос“, то поводът за забележки в никакъв случай не беше даден от многолюдното ортодоксално семейство. Всички ние, които живеехме в къщата, намирахме за по-симпатични галицките роднини на партерните обитатели, които ходеха с кафтани и носеха веещи се кичури коса, отколкото напълно цивилизования фабрикант на стъкло и неговото семейство. Наблюдавахме по-претенциозния, обуржоазен начин на живот на неолозите с особена ревност, искахме да опазим нещо от тях — и самите ние не знаехме какво. В своите оскъдни социални съприкосновения мъжът бе учтив и равнодушен към християните, снизходителен и надменен спрямо „бедните“ евреи от партера. Ние, например, никога не чухме от родителите си да отбягваме компанията на децата от ортодоксалното семейство, никога никой не ни забрани общата игра с тези бледи малчугани с големи очи, които в своите чудати, старчески дрехи изглеждаха като възрастни мъници, играеха винаги с шапка на главата и въобще не бяха търпеливи, в разгара на играта неведнъж подигравателно наричаха децата-християнчета „шабесгой“7, което те съвсем не вземаха присърце, тъй като дори не разбираха израза. Половин дузина ортодоксални дечурлига весело вилнееха с нас, хлапетата-християнчета, които се възпитавахме на двора, чедата на фабриканта на стъкло обаче, които биваха съпровождани до училището от „фройлайн“8 и възпитателите идваха у дома им, старателно бдяха да не се омесват с еврейските пролетарчета. Те никога не се включваха
