Клепачите му започват да мигат, той свежда очи. Отвратителното бучене отново започва грубо да го пронизва в мозъка. Не, не е мухата, а телефонът. О, Боже! Останал без никакви сили, той придърпва с кабела апарата към себе си, слушалката пада, връзката се прекъсва. Той оставя телефона върху опустошеното бюро. Връща се обратно и отново се свлича във фотьойла. И настръхва, когато мухата каца върху дясната му ръка.
Неспособен е да направи каквото и да е движение. Сърцето му бясно забива. Дали мухата усеща ехото от неговите удари по вените на ръката? Той фиксира ципокрилото с недоверчив поглед. След всичкото, което се случи, ето я — тя пак е кацнала върху ръката му.
Наблюдава мълчаливо мухата, сдържайки дишането си. Глупости, тя не е станала по-голяма, същата си е. Било е глупава, мимолетна илюзия. Ами сега? Тя е току под носа му, дявол я взел, кацнала е върху ръката му. Осъзнава ли го? Разбира ли, че един от тях двамата трябва да умре? Дали не се предлага в жертва, за да може той да оцелее душевно?
И ако е така, тогава какво да предприеме?
Заета с почистването на своите крачка, тя е блокирала дясната му ръка. Да, осъденият, който в очакване на смъртта си зализва косите… Или се мисли за победител, който се разкрасява върху монументалното тяло на своята жертва? Мисълта за това го смразява.
Бавно започва да прокрадва лявата си ръка, опитвайки се с поглед да хипнотизира мухата. Трябва да я задържи, защото мръдне ли… и край. Не трябва да трепва с дясната ръка. За него сега тя е катедра, естрада, бойно поле. А лявата е Сила, Могъщество, Слава. Миилиметър по милиметър той надига ръката към вътрешния джоб на сакото. Благословен да си, Господи! Добре че на идване тази сутрин не го окачи в дрешника.
Без да изпуска мухата от поглед, пръстите му се шмугват в джоба, напипват портфейла. Стискат го леко и бавно, мъчително бавно започват да го измъкват. Бавно, още по-бавно го надигат над облегалката на фотьойла.
Бавно надига портфейла. Бавно и плавно. Дали тя не го наблюдава с насмешка? Дали не му се присмива с ирония? Дали всичките тези нейни осем хиляди сатанински фасетки не са се вторачили в жалкия му, последен опит да я унищожи веднъж и завинаги?
След всичките му предишни усилия, ударът, който нанася, му се струва най-слаб, най-бавен, най-вял. Невероятно неточен. Портфейлът се стоварва върху ръката, раздира кожата му.
И той вижда как мухата се преобръща, изтъркулва се, пада.
Мъртва.
Нещо в него избухва. Някакво подобие на вик, но е рев, яростен рев, животинска наслада. Той избутва фотьойла назад, свлича се на колене върху мокета. Мухата се гърчи по гръб в предсмъртни агонии. Неподвижна, изпружена, навирила крачката си във въздуха. С яростно ръмжене той я прихваща с палеца и показалеца на дясната си ръка, пуска я в шепата на лявата. После от гърлото му се изтръгва нещо, за което по-късно не ще иска въобще да си спомня — някакво подобие на сатанински смях, обезумял… и я размазва с десния палец, превръщайки в жълтеникава кашичка главата, краката, крилата й. И продължава да размазва, да натиска със стиснати зъби, дори когато от нея е останало само чернеещо се безформено петънце върху дланта му. Дива усмивка. Див рев. Диво опиянение.
А после изведнъж подскача стреснато. Изправя се на крака. Обезумяло извръща очи. Сърцето му е забило до пръсване.
Телефонът звънеше. Той го загледа с почуда, недоумяващ какво ставаше, сякаш бе уред, странен и чужд за неговия примитивен свят.
Клепачите му се разтрепераха, той се върна в действителността. Преглътна болезнено, вдигна слушалката, поднесе я към ухото.
— Да?
Господи? Това ли беше неговият глас?
— Ало? — запита.
— Пресман, вие ли сте?
Той потрепера.
— Да.
— Мастърс е на телефона. Току-що погледнах в бележника и си спомних, че е трябвало да се видим днес по обед и да излезем заедно да хапнем. Вече е много късно. Имахме тежко събрание, което продължи повече от предвиденото. Ще се наложи да отложим нашата работа за след няколко дена.
Пресман поклати глава.
— Добре.
— Разбирате, че нищо не мога да направя! — допълни Мастърс.
— Естествено — гласът му отново бе станал същият, беше възвърнал предишния си професионален тембър. — Случват се и такива неща. Заслужава ли да си тормозим живота с глупости?
— Не знаете колко сте прав, Пресман. Ще ви се обадя след два-три дена.
Пресман продължаваше да клати глава.
— Добре. Няма проблеми.
Говореше в празното. Онова говедо Мастърс беше затворил. Когато остави слушалката, Пресман забеляза, че лявата му ръка трепери като на алкохолик.
Остана безмълвен така повече от половин час. В един момент очите му отново се вторачиха в петънцето на лявата длан. Почисти го набързо с книжна салфетка, която намери затрупана в чекмеджето на бюрото, а после запрати в коша.
В един и шестнайсет Дорийн се върна. Когато я чу деликатно да почуква, опита се да я предупреди да не влиза, ала вратата вече се отваряше.
— Аз се върнах, гос…
Пресман почувства как всичко в стомаха му се преобърна, докато онемяла от изненада, секретарката му оглеждаше опустошената стая с невярващ поглед.
Той опита да овладее положението, някак си да се оправдае.
— Една муха… — запелтечи. — Накара ме да полудея, докато успея да я претрепя…
Студена пот обля Пресман, след като Дорийн извъртя тежките си гърди и излезе. Беше разбрал какво означаваше погледа й.
— Не! — изпъшка той, сякаш току-що го бяха изкормили.
Едва доловимо жужене погъделичка слуха му.
Една муха кацна върху бюрото, на няколко сантиметра от дясната му ръка.
Информация за текста
© Ричард Матисън
