— От нов крак — отвърна той. — Преживя злополука.
Помещението сякаш потъна в мрак и се завъртя край Ейнджъл, звуците прераснаха в болезнени викове, тя видя червена светлина, проникваща през счупените стъкла, долови задушаващия мирис на бензин и усети как я изпълват страх и паника.
Ейнджъл се опита да каже нещо, да зададе въпроси, да се увери, че Дери беше добре, че това не беше връщане към онази ужасна катастрофа преди три години, когато бяха загинали майка й, баща й и годеникът й, а тя самата бе пострадала зле.
Тя обаче не можеше да каже нищо, не можеше да направи нищо, освен да трепери и да се опитва да си поеме дъх.
Преди три години Дери беше спасил живота й. Тя не можеше да понесе мисълта, че той е бил ранен, че имаше нужда от нея, а тя не беше до него.
Внезапната бледнина по лицето на Ейнджъл беше очевидна дори на слабата светлина в бара. Хоук я чу как си поема рязко дъх, видя я да се олюлява и почувства студенината на кожата й, когато я сграбчи, за да не й позволи да падне.
— Д-дери? — попита Ейнджъл през стиснати зъби.
— Просто си е счупил крака — каза грубо Хоук и разтърси Ейнджъл, за да се увери, че го слуша. След това забеляза страха и болката в дълбините на очите й и инстинктивно поотпусна ръце.
— Ейнджъл, той е добре.
Тя се втренчи в него. Гласът му бе прозвучал нежно, успокоително, съчувствено. Това беше изненадващо за мъж, който изглеждаше толкова безмилостен.
— Просто си е счупил крака — повтори Хоук. — Дери е добре.
— Катастрофа — каза с дрезгав глас Ейнджъл. — Всички тези счупени стъкла и изкривени железа. И писъци. О, господи, писъците…
Хоук присви очи и усети как по тялото му преминава студена тръпка. Ейнджъл говореше, сякаш беше уверена, че Дери се е наранил при автомобилна катастрофа. Увереността се виждаше в погледа й. Ужасът също.
Той стисна ръцете й по-силно и я накара отново да му обърне внимание.
— При игра на футбол, а не при катастрофа — каза отчетливо Хоук.
— Ф-фут…
Ейнджъл не успя да изрече цялата дума.
— Дери играл футбол с приятели. Тръгнал да избива топката, паднал лошо и си счупил глезена на две места.
За миг Ейнджъл се отпусна срещу Хоук. След това вдигна глава и изправи гръб. Погледна го с очи, които бяха твърде големи и твърде тъмни за лицето й и сякаш го питаха дали нарочно бе искал да бъде жесток с първите си, брутални думи за състоянието на Дери.
„Има нужда от нов крак.“
Дълго време Ейнджъл разучаваше студените черти на лицето на Хоук. Най-накрая осъзна, че не би могъл да знае какъв ефект ще имат думите му върху нея. Не знаеше за катастрофата, която беше разбила живота й.
И самата нея.
— Ейнджъл?
Пръстите на Хоук напипаха пулса, който биеше учестено в гърлото й.
— Чу ли какво ти казах? — попита с плътния си глас.
— Да…
Гласът й бе толкова тих, че Хоук трябваше да се наведе към нея, за да чуе какво му казва. Пръстите му се плъзнаха около врата й и се изгубиха в къдравата й коса, но палецът му остана върху пулса й. Той я придърпа към себе си, сложи главата й на гърдите си и започна да я люлее леко. Движенията му бяха инстинктивни и го изненадаха също толкова, колкото и нея.
Въпреки това действията му бяха съвсем естествени; правеше онова, което бе искал някой да направи с него, когато бе малък. А дори и след това, когато беше пораснал. И преди беше виждал помътнели от ужас очи, счупени стъкла, разбити автомобили и смърт. Ужасът и някои от катастрофите бяха негови, но никой не му беше предложил утеха. „Затова ли прегръщам Ейнджъл сега? — запита се мислено Хоук. — Или го правя, защото е толкова мека и ухае на слънчева светлина, а кожата й се стопля под допира ми?“
Когато устните на Хоук докоснаха слепоочието на Ейнджъл, затворените й очи, чувствителното ъгълче на устните й, той усети как пулсът й се нормализира под палеца му. Тя сякаш се вкопчи в успокояващия му допир, но без да го държи, а дишането й се превърна в задъхана въздишка.
Изражението на Хоук отново стана цинично. Ейнджъл наистина не беше по-различна от останалите жени, които познаваше.
„Когато не е с мъжа, когото обича, тя обича мъжа, с когото е.“
Ейнджъл долови промяната в допира му и го погледна объркано. Не беше очаквала да получи утеха от него. Не беше очаквала и внезапно да се почувства отдалечена от топлината му, докато той я наблюдаваше с пресметлив и студен поглед.
— Запази си този измъчен поглед за Дери. Той е достатъчно млад, за да вярва на всичко.
Внезапно Ейнджъл започна да чува и вижда всичко в шумния бар, забеляза любопитните погледи на посетителите и червената светлина, която придаваше на Хоук сатанински вид. Нямаше никаква представа, каква игра играеше с нея.
Нито пък искаше да знае.
Достатъчно лошо бе, че кожата й се бе стоплила на всички места, на които я беше докоснал. Топлината беше започнала с успокояващия му допир, но след това беше прераснала в огън, какъвто Ейнджъл не бе изпитвала от три години.
Тя се обърна и тръгна към вратата, оставяйки го да държи копринения й шал — единственото нещо, което беше останало от нея, когато ръцете му се бяха стегнали, за да й попречат да си тръгне.
Хоук погледна черната коприна, която се провесваше от ръцете му като счупено крило. След това изруга.
Ейнджъл излезе навън и слънцето я заслепи. Стисна чантата си и тръгна бързо към улицата, като се оглеждаше за свободно такси. Вдигна ръка и китката й бе уловена от силни пръсти.
Не беше необходимо да се обръща, за да разбере, че ръката, която я държеше, беше на Хоук. Дори не се опита да се измъкне от хватката му, защото знаеше, че няма да успее. Пръстите му бяха като… нокти на ястреб.
Ейнджъл се обърна и погледна Хоук с безмълвните си синьо-зелени очи.
— Отиваш ли някъде? — попита я той.
— При Дери.
— Късметлия е Дери — сарказмът в тона му накара гласа му да изплющи като камшик.
За миг Ейнджъл се почувства, сякаш я бяха ударили. Очите й се присвиха от гняв. След това изражението й се промени, защото си спомни два важни факта — бъдещето на Дери, зависеше от Хоук, а Дери означаваше много за нея. Заради Дери трябваше да овладее езика и гнева си.
И заради самата себе си. „Неовладените емоции ще ме унищожат. Още ли не съм научила този урок?“
Хоук видя как Ейнджъл се променя само за две секунди. Емоциите и цветът изчезнаха и бяха заменени с празнота. Тя чакаше да бъде пусната с търпение, което го вбесяваше повече, отколкото ако му се беше противопоставила.
Той я държеше, но тя сякаш не беше до него.
— Нищо ли няма да кажеш? — опита се да я предизвика Хоук. — Няма ли да се помолиш любезно, да въздишаш или да се опитваш да се измъкнеш?
Ейнджъл продължи да чака, като потискаше гнева си. Имаше голям опит в това след катастрофата. Яростта, която я беше изпълвала след смъртта на родителите й, след смъртта на Грег, почти бе унищожила онова, което Дери бе успял да спаси. Ейнджъл не бе започнала да живее отново, докато не се бе научила да контролира яростта си от несправедливостта на живота и смъртта.
За спокойствието беше платила много висока цена, също като за способността да ходи отново. Не
