язденето с нея няма да е много приятно.“
— Да ти помогнали да се качиш? — попита той рязко.
— Това е твоят кон, все пак.
Движението, което направи Кейс беше толкова бързо, че Сара дори не успя да разбере какво става. В един миг галеше Крикет, а в следващия вече беше на седлото със смътния спомен, че Кейс я е вдигнал, сякаш не е по-тежка от перце.
Преди да се е усетила, той направи още едно светкавично движение и се озова зад нея на седлото.
Тя се вцепени.
Крикет усети страха й и изпръхтя.
— Спокойно — обади се Кейс тихо. А после добави по-грубо: — Мислех си, че можеш да яздиш.
— Мога — отговори тя през зъби.
— Тогава се отпусни, плашиш Крикет.
Сара въздъхна дълбоко, разбрала, че той е протегнал ръце към юздите, а не към нея.
— Умееш да изненадваш хората — промълви тя.
— И други са ми го казвали.
Той обърна коня и се насочи към изхода на долината.
Сара постепенно започна да се отпуска. Крикет вървеше доста бързо, без очевидно да полага усилия.
— Добър кон — обади се тя след известно време. — Наистина добър.
— Той и Багъл Бой са последните.
— Последните от какво?
— От конете, които отглеждахме аз и брат ми. Войната и набезите на престъпниците довършиха останалите, включително семейството на брат ми.
Гласът му беше спокоен, безизразен, като че ли говореше за неща, случили се с някой непознат.
— Все пак ти е останало нещо — каза Сара. — Аз имах само една парцалива рокля на гърба си и по- малък брат, за който да се грижа.
— Войната?
— Ураган. Преди шест години.
Кейс се размърда на седлото. Ароматът, топлината и близостта на Сара Кенеди подлагаха тялото му на адски мъки.
— В Луизиана — попита той, опитвайки се гласът му да звучи нормално.
— В Източен Тексас.
Той си пое дълбоко въздух. Ароматът на рози го накара да съжалява, че го е направил.
— Преди шест години? Сигурно си била съвсем малка.
— Карах четиринайсетата си година. Бях достатъчно голяма.
— За какво?
— За брак.
Тонът й подсказваше, че не бива да задава повече въпроси.
И това го устройваше чудесно. Леко дрезгавият й глас никак не помагаше на кръвта му да се успокои.
Вече наближаваха дома на Сара. Тя не му беше казала къде се намира ранчото. А и той не попита.
Знаеше точно къде отива.
Тя чак сега го осъзна. Но вместо да се изплаши, че един непознат знае точно къде се намира изолираният й дом, тя се заинтригува.
Интересно, какво ли прави той тук, чудеше се тя.
Но не изрази любопитството си гласно. Въпреки че би могла да се държи невъзпитано и да попита Кейс какво прави в тази пустош, Сара не беше глупачка. Само хора извън закона, индианци, търсачи на съкровища каубои и луди артисти идваха в отдалечената каменна пустиня, която беше нейният дом.
Съмняваше се, че може да е каубой. Крикет не беше обикновен кон. Нито пък за седлото му бяха привързани златотърсачески инструменти.
От това, което успяваше да види, въобще не приличаше на индианец Така оставаха само две възможности — да е човек извън закона или луд артист.
Но какъвто и да беше Кейс, не беше луд.
Той насочи коня към стръмната пътека, която водеше надолу към широката долина на Лост Ривър Каниън. Луната грееше ярко и той внимаваше да не излиза от сянката.
На няколко десетки метра под ръба на платото, през цепнатините на дъските на една непохватно построена къщурка блестеше фенер. Дървена ограда и изплетен от ракита навес от едната й страна служеха като обор. Отпред имаше подредена зеленчукова градинка и няколко плодни дръвчета. От другата страна имаше навес и ниска колиба.
— Кой е на пост? — попита Кейс.
— Никой.
Той присви очи. Инстинктът му казваше две неща. Първото беше, че тя не лъже. А второто — че някой пази къщата.
С бързо движение той слезе от коня, като тялото на Крикет остана между него и малкото ранчо.
— Не е необходимо да тревожа хората ти — каза Кейс. — Ще изчакам тук, докато се прибереш.
Този път Сара не се изненада, когато ръцете му я повдигнаха от едрия кон и я сложиха на земята. Това, което я изненадваше, беше, че започва да й харесва чувството от допира на силните му ръце, както й харесваше дъхът му, ухаещ на ябълки.
Как ли изглежда без тази огромна шапка? Очите му са светли, а косата — тъмна, не се е бръснал от седмица-две, но иначе е чист.
Дали и на вкус е като ябълка, затоплена от слънцето?
Тази мисъл я шокира повече от всичко друго, което се беше случило тази нощ.
Кейс чу учестеното й дишане и видя как очите й внезапно се разшириха. Знаеше със сигурност, че огънят, който гори в него, е докоснал и нея.
— Друг път не излизай сама — каза равно той. — Следващия път няма да съм наблизо, за да те измъкна от неприятностите.
— Не бях застрашена от нищо, докато ти не ме сплеска под себе си като риза за гладене — отвърна тя.
— Съжалявам. Не съм искал дати причиня болка.
— Не си ми причинил. Просто си… много едър.
И отново дрезгавата жилка на гласа й го опари.
— Престани да ме гледаш така — каза той.
— Как?
— Като момиче, което си мисли за любов. В мен не е останала никаква любов. Всичко, което имам, е това.
Той се наведе и устните му се допряха до нейните. Искаше целувката да е груба и бърза, като предупреждение да не си въобразява разни неща.
Но когато се наведе, вдъхна аромата на рози.
И разбра, че не би могъл да го направи по този начин, както не би могъл да откъсне една розова пъпка. Върхът на езика му се плъзна по устните й в нежна, изгаряща милувка.
После си тръгна и остави Сара сама в нощта, с вкуса на един непознат върху устните си и с чудото на първата целувка която накара тялото й да потрепери.
Глава 2
На следващата сутрин Кейс се събуди доста преди изгрева. Нощта в каменната пустиня беше много студена, но това не беше причината да се събуди толкова рано.
Не беше спал много. Вкусът от устните на Сара дълго не му даваше да заспи.
Седна в постелята си и заговори на коня си.
