Бастида се изсмя.
— Да, горкия Пиер, ще бъде много разочарован. Но стига за това! Нямам намерение да стоя тук, докато Тристан се върне — погледна Бетина и се усмихна, но тъмносивите му очи останаха студени. — А вие, мадмоазел, бързо съберете нещата си. Ще дойдете с мен.
Жизел извика ужасена, а лицето на Кейси почервеня от ярост.
— Няма да позволя да отведете дъщеря ми!
— Вашата дъщеря? Мислех, че нейният баща е умрял.
— Той не й беше истински баща, аз съм баща й!
— Много интересно, но това няма значение — Дон Мигел кимна към хората си да хванат Кейси. — Тя ще дойде с мен и аз съм сигурен, че Тристан ще я последва. Имам малка резиденция в Санто Доминго и там ще чакам Тристан. Не се тревожете, нищо лошо няма да се случи с вашата дъщеря. След като се справя с Тристан, ще я отведа в Сен Мартен.
— Но тя не може да пътува в това състояние! — извика Жизел, докато Кейси се опитваше да се отскубне от мъжете, които го държаха.
— Санто Доминго не е далеч. Тя ще бъде добре.
Дон Мигел заповяда на един от хората си да придружи Бетина и да не я изпуска от поглед, докато приготвя багажа си. Не й оставаше нищо друго, освен да се подчини. За нещастие Жюл и другите мъже бяха отишли в гората и нямаше да се върнат преди края на деня.
Когато Бетина се появи в салона, готова за път, Бастида застрашително се обърна към Кейси:
— Не се опитвайте да спасявате момичето, мосю. Ако дойде някой друг вместо Тристан, ще я убия. Той също трябва да дойде сам, ясно ли е?
Дон Мигел и хората му побързаха да напуснат острова. Бетина бе отведена в малка каюта, в която имаше само един хамак, малка масичка и един стол.
Когато вратата се затвори зад нея, младата жена отчаяна се отпусна на стола. Нима всичко това бе истина? Трябваше да направи нещо, трябваше да каже на дон Мигел, че Тристан няма да се върне по-рано от половин година. Да, но тогава испанецът отново щеше да отиде на острова, а Бетина не искаше това да се случи.
Дон Мигел очакваше, че най-късно след месец Тристан ще се появи в Санто Доминго, за да я спаси. Но Бетина знаеше, че Тристан бе отплувал за Испания и щяха да изминат месеци, преди да се върне. В ума й се оформи една идея. Трябваше да се постарае да накара испанеца да й повярва.
Привечер един моряк дойде, за да й каже, че дон Мигел я кани в каютата си на вечеря. Бетина с радост прие предложението, защото щеше да има възможност да разговаря с Бастида насаме и да започне изпълнението на плана си. Може би никога вече нямаше да види Тристан, но трябваше да направи всичко възможно, за да спаси живота му.
Каютата на дон Мигел бе просторна и луксозно обзаведена. Мълчаха, докато прислужникът на дон Мигел не излезе, след като сервира вечерята. Бетина реши, че е време да поведе разговор с домакина си.
— Откъм сушата островът изглежда необитаем. Откъде разбрахте, че Тристан живее на него? — попита тя, като се опитваше да не показва прекалено силно любопитство.
— Имах карта — Бастида внимателно наблюдаваше лицето й. — Въпреки че доста трудно открих залива и вече започнах да мисля, че съм се заблудил.
— Но Пиер изгори картата, която му дадох! Откъде…
— Значи вие знаете за това — засмя се дон Мигел. — Е, моята карта бе нарисувана от женска ръка.
— Това е невъзможно!
— Напротив, мадмоазел, напълно е възможно. Претърсих островите, за да открия търговския кораб, който ви бе взел, но така й не го открих, ала съдбата ме срещна с една забележителна жена — Габриел Дрейтън. Тя с удоволствие начерта карта на острова.
Бетина се опита да прикрие възмущението и отвращението, които я обзеха. Лицето й пламна и тя мислено прокле Габи за предателството.
— Защо искате да намерите Тристан? — попита тя.
Дон Мигел я погледна с изненада.
— Много добре знаете защо, мадмоазел Верлен. Нали самата вие ми казахте, че той ме търси, за да ме убие. Реших, че е по-добре да го изпреваря, и пръв да го намеря.
— Боя се, че усилията ви са напразни, мосю Бастида. Тристан се отказа да ви търси — заяви Бетина.
— Сигурно ме мислите за глупак — засмя се той. — Щом този мъж ме търси от години, никога няма да се откаже, докато не ме намери.
— Уверявам ви, че се отказа. Тристан реши, че ще е загуба на време да търси мъж, който скоро ще умре.
— Да умра? Очакват ме още много години живот. Що за глупости са това? — попита Бастида слисан.
— Аз го измислих, мосю. Когато Тристан ме отвлече от Сен Мартен, бях толкова бясна, че реших да си отмъстя. Единственото му желание беше да ви намери и да ви убие. Аз му казах, че сигурно никога няма да има тази възможност, защото съм се срещнала с вас и съм разбрала, че страдате от неизличима болест и ви остава още много малко да живеете.
— Вие сте го излъгали!
— Да, но Тристан ми повярва. Майка ми се закле, че съм казала истината. Той беше бесен, но след време се успокои и забрави за това. Реши, че няма да изпита удоволствие, ако убие болен мъж.
— Е, ще остане изненадан, когато се върне за вас и ме намери в отлично здраве — подигравателно се изсмя дон Мигел.
— Той няма да дойде за мен. Всъщност може би ще ви бъде благодарен, че сте го отървали от мен — без да мигне излъга Бетина и отпи от чашата с вино, която испанецът й предложи.
— Сега вече съм сигурен, че лъжете! — възкликна дон Мигел. — Та вие носите неговото дете!
— Аз нося неговото копеле, което не го интересува. Знам, че когато родя, Тристан се готви да ме отпрати, заради друга жена. Аз му омръзнах и след като вече не бях обект на желанията му, не виждах защо да се опитвам да бягам. Островът е наистина райско място за живот.
— Ако всичко това е истина, защо вашият баща не ви отведе от острова?
— Той смята да го направи веднага, след като родя и възстановя силите си.
— Не ви вярвам, мадмоазел Верлен — каза Бастида и подозрително я изгледа.
— Ще ми повярвате, като се уверите, че Тристан няма да дойде за мен. А когато се уморите да го чакате, мосю, какво смятате да правите с мен?
— Ще направя подарък на Пиер и ще ви заведа при него.
— Разбирам — прошепна младата жена и сведе поглед.
Кейси нямаше да се опита да я освободи, за да не изложи живота й на опасност, а Тристан нямаше да се върне до края на годината. А дотогава тя щеше да живее в Сен Мартен с Пиер и Тристан нямаше да иска да я види. Никога не се бе чувствала по-нещастна и отчаяна.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Бетина беше затворничка в малката къща в Санто Доминго. Резиденцията на дон Мигел се намираше извън града, а най-близкият съсед бе на повече от миля. Къщата бе заобиколена с високи каменни стени.
Външната врата бе винаги заключена, а прозорците бяха закрити с дървени жалузи. Бетина знаеше, че има малък вътрешен двор, но нито веднъж не й бе позволено да излезе на разходка. През деня можеше спокойно да се движи из къщата, но тя предпочиташе да стои в стаята си, вратата на която се заключваше през нощта.
Стаята й бе малка, но приятно обзаведена, а леглото — голямо и много удобно. В единия ъгъл имаше изящен бюфет, а до леглото имаше кресло с кадифена тапицерия и малка тоалетна масичка. На стената имаше голяма дървена лавица, върху която бяха подредени няколко книги и множество статуетки от мрамор,
