маринована херинга, и наденици и всичките други лакомства.
Както си седяха, майката на Емил изведнъж изпищя:
— Олеле, забравихме Емил! Прекалено дълго седя наказано горкото момченце!
Таткото на Емил веднага се втурна към дърводелската барака и малката Ида хукна подире му.
— Сега ще те пусна, Емиле! — викна отдалеч таткото на Емил, а сетне отвори широко вратата. Да знаете само как се слиса! Там нямаше никакъв Емил!
— Избягал е през прозореца, този непослушко — рече таткото на Емил.
Но като погледна навън и видя копривата под прозореца — здрава и права и съвсем не изпотъпкана, тогава таткото на Емил се разтревожи.
— Тук нещо не е наред — възкликна той. — Никой не е стъпвал там, по-точно никой човешки крак.
Като чу това, малката Ида се разплака. Какво ли беше станало с Емил? Лина понякога пееше една песен, такава една — много тъжна. В нея се разказваше за някакво момиче, което се превърнало в бял гълъб и отлетяло на небето, вместо да седи в отвратителната каца за осолена риба където я затворили, та кой знае, може и той да се е преобразил и да е отлетял! Малката Ида се озърна дали не се мярка някой гълъб. Но видя само една тлъста бяла кокошка, която се разхождаше пред бараката и кълвеше червейчета.
Малката Ида зарида по-силно и посочи кокошката .
— Това може да е Емил — изхлипа тя. Таткото на Емил не искаше да повярва такова нещо. Но за всеки случай изтърча при майката на Емил и я попита, забелязала ли е дали Емил знае да лети.
Тя не бе забелязала. Но какво оживление закипя сега в Катхулт! Угощението можеше и да почака. Всички излязоха навън да търсят Емил.
— Той просто ТРЯБВА да е в дърводелската барака, не го ли проумяваш? — заяви майката на Емил й всички се втурнаха нататък, за да се огледат по-добре.
Но там нямаше никакъв Емил. Имаше само петдесет и пет малки дървени човечета, строени върху една полица. Госпожа Петрел никога не бе виждала толкова много дървени човечета накуп и попита кой ги е направил.
— Кой друг, ако не нашият малък Емил — отвърна майка му и започна да плаче. — Какво добро момченце беше.
— Аха! — обади се Лина и навири глава. А сетне добави:
— Я по-добре да потърсим и в килера! Това не беше глупава мисъл, като се има предвид, че идваше от Лина. Всички хукнаха към килера. НО И ТАМ НЯМАШЕ НИКАКЪВ ЕМИЛ!
Малката Ида продължаваше да плаче тихо и настойчиво, а когато никой не я гледаше, тя се присламчи до бялата кокошка и й прошушна:
— Не отлитай на небето, миличък Емиле! Ще ти давам цели кофи просо и каша, само да останеш в Катхулт!
Но кокошката не обеща нищо. Разкуткудяка се и си отиде.
Горките хора в Катхулт, как ли не търсеха! В склада за дърва и в сушилнята, но там нямаше никакъв Емил! В конюшнята и в обора, и в кочината… и там нямаше никакъв Емил! В кошарата и в кокошкарника, и в бараката за опушване, и в пивоварната барака… никакъв Емил! Тогава погледнаха и в кладенеца. Там също нямаше никакъв Емил и това беше много хубаво, но сега вече всички се разплакаха. А жителите от Льонеберя, които бяха канени на угощението, си шепнеха помежду си:
— Всъщност, той беше добър малчуган, този Емил! НИКОГА не е бил ИСТИНСКИ злосторник… и аз НИКОГА не съм твърдял подобно нещо!
— Сигурно е паднал в потока — заяви Лина. Потокът, който минаваше през Катхулт беше буен, разпенен и опасен — малки деца можеха лесно да се удавят в него.
— Там не му беше позволено да ходи и ти го знаеш — отсече строго майката на Емил.
Лина вирна глава.
— Именно заради туй! — възрази тя. Тогава всички се втурнаха към потока. За щастие и там не намериха никакъв Емил, но въпреки това сега се разреваха още по-силно от преди. А майката на Емил си мислеше, че ще стане едно весело и приятно угощение!
Ето, че вече нямаше къде другаде да търсят.
— Ами сега какво ще правим? — затюхка се майката на Емил.
— Би трябвало все пак да им поднесем малко ядене — отвърна таткото на Емил и добре, че го каза, защото всички бяха огладнели от скръб и търсене.
Майката на Емил започна незабавно да слага масата. Няколко сълзи паднаха в херинговата салата, докато я носеше, но все пак я сложи на масата заедно с телешките кюфтета и свинските филенца, и баниците и всичко останало. Госпожа Петрел се облиза. Яденето обещаваше да е много вкусно. Само наденичките още не се виждаха и това я безпокоеше.
Но тъкмо тогава майката на Емил възкликна:
— Лина, забравихме наденицата! Тичай бързо да я донесеш!
Лина веднага хукна. Всички зачакаха с трепет, а госпожа Петрел кимна доволно:
— Наденицата, да! — рече тя. — Как ще ни се услади в тази голяма беда!
В същия миг Лина се върна. Без наденица.
— Елате всички с мен да ви покажа нещо — извика тя.
Имаше малко чудноват вид, но това често й се случваше и нямаше нужда да й се обръща внимание.
— Що за глупости си измислила пък сега? — попита строго майката на Емил.
Видът на Лина стана още по-чудноват и тя се разкикоти тихо и особено.
— Елате с мен! — повтори тя. И всички, които бяха на угощението в Катхулт, тръгнаха.
Лина вървеше и те учудено я следваха чак до килера. През цялото време я чуваха да се киска тихо и особено под носа си. После отвори тежката врата, прекрачи високия праг и всички я последваха, а тя ги отведе до големия шкаф, отвори с трясък вратата и посочи средната полица, където майката на Емил държеше своите вкусни наденици.
Но сега там нямаше нито една наденица. Там беше Емил.
Той спеше. Лежеше сред куп обелки от наденици и спеше милото момченце, а майка му така се зарадва, сякаш бе открила в шкафа си огромна буца злато. Чудо голямо, че Емил бе излапал всичката наденица! Не беше ли хиляди пъти по-хубаво, че намериха Емил на полицата вместо няколко кила наденица. Таткото на Емил се съгласи с нея.
— Хи-хи, къде лежи Емил! — зарадва се малката Ида. — Не се е преобразил, поне не много.
Как е възможно, едно-единствено намерено момченце, натъпкано с наденица, тъй много да зарадва толкова много хора! Най-сетне угощението в Катхулт стана наистина весело и приятно. Майката на Емил намери едно мъничко кравайче наденица, което Емил не бе смогнал да изяде, и го даде на госпожа Петрел за нейно голямо удоволствие. А всички останали, които останаха без наденица, не си отидоха гладни от гощавката. Нали имаше свински филенца и телешки шницели, и кюфтета, и маринована херинга, и осолена скумрия, и разни меса, и пудинги, и пушена змиорка, колкото можеха да ядат. А накрая им дадоха разкошната баница със сладко от ягоди и разбита сметана.
— Това е най-вкусното нещо на света! — заяви Емил. И ако вие някой път сте яли такава баница, каквато правеха в Катхулт, тогава сигурно знаете, че този път наш Емил имаше право!
Най-сетне настъпи вечер и здрачът се спусна тъй красиво над Катхулт, над Льонеберя и над цял Смоланд. Таткото на Емил свали знамето, а Емил и малката Ида стояха до него и гледаха.
И ето, че угощението в Катхулт привърши. Всички поеха към домовете си. Една подир друга потеглиха коли и каруци. Последна си тръгна изисканата госпожа Петрел със своя файтон. Емил и малката Ида се ослушаха подир тропота на конските копита, който заглъхваше между хълмовете.
— Дано е добра към любимото ми мишле — каза Емил.
— Какво мишле? — зачуди се Ида.
— Онуй, дето го мушнах в чантата й — отговори Емил.
— ЗАЩО направи това? — попита малката Ида.
— Ами, стана ми мъчно за мишлето — рече Емил. — Цял живот не е видяло нищо друго освен големия шкаф за наденици. Та си помислих, поне Вимербю нека да види!
