майката на Емил се провикна подир таткото на Емил:
— И гледайте да се приберете със здрави крака и ръце!
Така рече, защото и тя знаеше колко бурно преминаваха понякога търговете.
Каруцата изчезна бързо зад един завой. Емил остана на пътя и гледаше подире й. Но сетне изведнъж се разбърза, защото сега трябваше да си набави пари. А можете ли да отгатнете, как щеше да стане това?
Ако бяхте израснали в Смоланд по времето, когато Емил беше малък, щяхте да знаете колко много огради имаше по пътищата в онези години. Това се правеше, за да си стоят всички волове и крави и овце на смоландските стопанства по собствените ливади, а може би и за да могат смоландските хлапета да припечелят от време на време по някоя паричка, като отварят на някой мързелив селянин, който наближаваше по пътя с каруцата си и не му се слизаше да си отвори сам.
Ограда имаше и при Катхулт, но Емил не бе спечелил много парички там, защото Катхулт лежеше в края на общината и хората рядко имаха работа нататък. Отвъд Катхулт се намираше едно единствено стопанство, и то беше Бакхорва, където днес щеше да има търг.
„Което означава, че всяка жива душа, дето се е запътила нататък, трябва да мине през нашата ограда,“ помисли си Емил, този хитрец.
Емил стоя цял час да варди оградата и, представете си, спечели цели пет крони и седемдесет и четири ере! Каруците пристигаха в такава плътна върволица, че той едва успяваше да затвори подир едната и веднага трябваше да отвори за следващата; и всички селяни, които пристигаха, бяха в добро настроение, защото отиваха на търг, и добродушно хвърляха стотинки и петачета в шапката на Емил. Някои големци бяха толкова увлечени, че му даваха дори по десет парички, но почти веднага съжаляваха за това.
Обаче един селянин от Кроксторп се ядоса, когато Емил затвори оградата точно под носа на кафявата му кобила.
— Защо затваряш оградата? — кресна той.
— Нали трябва първо да я затворя, за да мога после да я отворя — обясни му Емил.
— А защо не оставиш оградата отворена в такъв ден? — попита селянинът злобно.
— Ха, да не съм луд! — възкликна Емил. — Когато за първи път ще имам малко полза от тази глупава ограда!
Но селянинът от Кроксторп замахна по Емил с камшика и не му даде нито пукната пара.
След като през оградата на Емил бяха минали всички, които отиваха на търга, и не можеха да се спечелят повече пари, Емил се метна върху гърба на Лукас и препусна с такава скорост, че парите в джоба му започнаха да дрънкат и звънтят.
Търгът в Бакхорва беше в разгара си. Хората се трупаха около всички вехтории, които стоеха на двора и изглеждаха съвсем загубени под слънчевите лъчи. Застанал върху една бъчва сред навалицата, глашатаят на търга приемаше предложенията за тигани, чаши за кафе, стари столове и какво ли не друго. Трябва да знаете, че на търг всеки се провиква да съобщи на глашатая колко би платил за един предмет, но ако се намери друг, който е готов да плати повече и предложи по-висока цена, тогава той получава миндерчето или онзи предмет, за който наддават.
През цялата тълпа премина някакъв шепот, когато Емил и Лукас се втурнаха в двора и мнозина си казаха под мустак:
— Идва момчето от Катхулт — я по-добре да си тръгваме!
Но Емил гореше от желание да сключва сделки, а имаше толкова пари, че почти му се замайваше главата. Още не беше слязъл от коня и вече предложи три крони за един стар железен креват, който за нищо на света не би искал да притежава. За щастие, намери се една стара селянка, която предложи четири, та Емил се отърва от кревата. Но той продължи весело да наддава за всичко и — хоп! — стана собственик на три предмета. Първият беше кутийка, покрита с избеляло кадифе и с малки сини охлюви по капака — тъкмо подарък за малката Ида, — второто бе лопата за хляб, такава една с дълга дръжка, с която питките се слагат във фурната, а третото — стара ръждясала пожарникарска пръскачка, за която никой от цяла Льонеберя не би дал и две петачета Емил предложи двайсет и пет и я получи.
„Олеле, тя изобщо не ми е притрябвала“ — помисли си Емил. Но беше късно, ще не ще вече притежаваше пожарникарска пръскачка.
Алфред дойде, огледа пръскачката на Емил и се разсмя.
— Собственикът на пожарникарска пръскачка Емил Свенсон — каза той. — За какво ти е тази таратайка?
— Ако удари гръм или стане пожар! — отвърна Емил. И в следващия миг НАИСТИНА падна гръм, или така поне се стори на Емил, но всъщност се оказа татко му, който го хвана за яката и така го раздруса, че къдравата му коса се развя на всички страни.
— Ужасно хлапе, какво те прихваща?! — кресна таткото на Емил.
Той си обикаляше най-спокойно из задния двор и оглеждаше една крава, която смяташе да купи, когато Лина дотърча задъхана при него.
— Господарю, господарю, Емил е дошъл и купува една подир друга пожарникарски пръскачки, бива ли?
Таткото на Емил не знаеше, че Емил си има собствени пари. Мислеше, че ще трябва да плаща нещата, за които наддаваше Емил и затуй не е чудно, че пребледня и го втресе, като чу за пожарникарската пръскачка.
— Пусни ме! Сам ще си я платя! — извика Емил. И в края на краищата успя да обясни на татко си как е събрал голямото си богатство като само отваряше катхултската ограда. Таткото на Емил реши, че Емил е постъпил умно, но смяташе, че не е чак толкова умно да хвърля пари за някаква си стара пожарникарска пръскачка.
— Да не съм чул за други налудничави сделки! — заяви той строго. Поиска да види всичко, което Емил бе купил и се хвана за главата като видя: една стара кадифена кутийка, която не можеше да послужи за нищо, лопата за хляб, когато у дома в Катхулт си имаха такава хубава — само налудничави сделки! А най- лоша от всички беше пожарникарската пръскачка.
— И помни какво ти казвам! Човек купува само онова, което му е абсолютно необходимо — отсече таткото на Емил.
Прав беше човекът, няма що, но как да разбереш кое е необходимо? Лимонадата например дали е необходима? Емил реши, че е! Той обикаляше мрачно след мъмренето, което отнесе от баща си, и както си вървеше, забеляза в една барака тезгях, където продаваха бира и лимонада. Стопаните от Бакхорва бяха предприемчиви: купили пълни каси от бирарията във Вимербю и продаваха на всички жадни хора на търга.
Емил само веднъж в живота си бе пил лимонада и сега просто изпадна във възторг, като внезапно проумя, че тук имаше лимонада, а неговият джоб бе пълен с пари — гледай ти, какъв късмет, да се съчетаят две такива важни неща!
Емил си поръча и изпи три лимонади една подир друга. Но после пак удари гръм. Изведнъж татко му се появи отново. Той спипа Емил за яката и така го разтърси, че лимонадата го загъделичка в носа.
— Ужасно хлапе! Веднъж по изключение си спечелил малко пари и стоиш тук да пиеш!
Обаче тогава Емил се разяри и каза всичко, което му тежеше на сърцето.
— Сега наистина ще ти се разсърдя! — кресна той. — Когато НЯМАМ пари, не ТРЯБВАЛО да пия лимонада, когато ИМАМ пари, не БИВАЛО да пия лимонада, КОГА по дяволите да пия лимонада?
Таткото на Емил погледна Емил много строго.
— Заради тези думи ще седиш в дърводелската барака, когато се приберем!
Нищо повече не каза, само изчезна надолу към стопанския двор. А Емил остана там да се срамува. Сам разбираше колко беше ужасен. Не стига, че се държа нахално с баща си, а на всичкото отгоре каза „по дяволите“. Туй беше почти ругатня, а в Катхулт ругатни не бяха приети. Нали таткото на Емил беше църковен настоятел и какво ли не още там! Емил продължи да се срамува няколко минути, но след това купи още една лимонада и я занесе на Алфред и двамата седнаха до стената на бараката за дърва и си приказваха, докато Алфред изпи своята лимонада и каза, че по-приятно нещо не бил слагал в уста през целия си живот.
— Да си виждал Лина? — попита Емил.
