Астрид Линдгрен
Карлсон от покрива отново лети
КАРЛСОН ОТ ПОКРИВА ОТНОВО ЛЕТИ
Светът е тъй голям и в него има толкова много къщи. Големи и малки, хубави и грозни, стари и нови. А има и една мъничка къща за Карлсон от покрива. Той самият смята, че това е най-хубавата къщичка на земята, тъкмо като за най-добрия Карлсон в целия свят. Дребосъчето е на същото мнение.
Дребосъчето пък живее с майка си, баща си, Босе и Бетан в една съвсем обикновена къща на една най-обикновена улица в Стокхолм, а горе на покрива, точно зад комина — да, именно там — се намира малката къщичка на Карлсон със своята табелка, на която пише:
Може би ще се учудите, че някой живее на покрива, но Дребосъчето казва:
— Какво чак толкова странно има в това? Не могат ли хората да живеят където си щат?
Неговите родители също считат, че хората могат да живеят където си искат. Но отначалото не вярваха да има изобщо такъв Карлсон. Босе и Бетан също. Просто не искаха да допуснат, че там, горе, живее някакъв малък, дебел чичко, който при това има на гърба си перка и може да лети.
— Лъжеш, Дребосъче — казваха Босе и Бетан, — Карлсон не е нищо друго освен твоя измислица.
За всеки случай Дребосъчето попита Карлсон дали е измислица, но той отвърна:
— Те самите са измислица!
Майката и бащата бяха убедени, че Карлсон е някакво другарче на „ужким“, каквито си съчиняват децата, когато се чувствуват самотни.
— Горкото Дребосъче! — въздишаше майката. — Босе и Бетан са много по-големи от него. То просто няма с кого да си играе. Затова си фантазира за този Карлсон.
— Да, все пак ще трябва да му подарим кученце — замисляше се бащата. — Той отдавна си го е пожелал. След като го получи, веднага ще забрави Карлсон.
Ето как Дребосъчето се сдоби с Бимбо и стана истински собственик на куче. Това беше в деня, когато навърши осем години.
А тъкмо в този ден майката, бащата, Босе и Бетан видяха най-сетне Карлсон. Ама наистина, видяха го! Това се случи ей така:
Дребосъчето устрои празнично угощение в стаята си. Беше поканил Кристер и Гунила, с които учеше в един клас. Когато майката, бащата, Босе и Бетан чуха смеха и веселата глъчка, които се носеха от стаята на Дребосъчето, майката предложи:
— Хайде да идем да ги видим! Толкова са милички!
— Да, хайде! — съгласи се бащата.
Но какво видяха майката, бащата, Босе и Бетан, когато надзърнаха в стаята на Дребосъчето! Кой седеше край празничната трапеза, оплескан до ушите със сметана, и се тъпчеше с риск да се задави: един малък, дебел чичко, който се провикна с пълно гърло:
— Хопа-ла, трала-ла, казвам се Карлсон от покрива. Струва ми се, че досега не сте имали честта да се срещнете с мен, а?
Майката едва не припадна. А бащата ужасно се притесни.
— Да не вземете да разкажете някому за това! — нареди той. — Ще пазите пълна тайна!
— Защо? — учуди се Босе.
— Вие представяте ли си какво ще стане, ако хората научат за този Карлсон — обясни бащата. — Не се ли сещате, че ще искат да го покажат по телевизията. Има да се спъваме в телевизионни кабели и кинокамери по стълбите и през половин час ще ни се изтърсва по някой вестникарски фотограф, за да снима Карлсон и Дребосъчето. Горкото Дребосъче, ще го наричат „Момчето, открило Карлсон, който живее на покрива“… И няма да имаме ни една спокойна минута вече в живота си.
Майката, Босе и Бетан схванаха опасността и затова всички заедно се заклеха да не разказват никому за Карлсон.
Случи се така, че Дребосъчето трябваше да замине на другия ден при баба си на село и да прекара там лятото. Това много го радваше, но се тревожеше за Карлсон. На Карлсон през това време можеше да му хрумне какво ли не! Ами ако изчезне и никога вече не се върне?
— Миличък Карлсон, нали обещаваш, че ще останеш да живееш на покрива, докато се върна от село? — попита го Дребосъчето.
— Нищо не се знае — отвърна Карлсон. — Аз също заминавам при баба си! Тя е много по-бабешка от твоята и според нея, аз съм най-добрият внук в целия свят. Затова нищо не се знае … тя трябва да е полудяла, ако пусне най-добрия внук в целия свят да си върви, нали така?
— А къде живее баба ти? — попита Дребосъчето.
— В една къща — поясни Карлсон. — Да не си мислиш, че е навън и скита по цели нощи?
Дребосъчето не можа да узнае нищо повече. А на другия ден замина при баба си. Със себе си взе Бимбо. Колко хубаво беше на село! Дребосъчето играеше по цели дни и много-много не се сещаше за Карлсон. Но когато лятната ваканция свърши и той се прибра в Стокхолм, попита за своя приятел, щом прекрачи прага:
— Мамо, Карлсон мяркал ли се е насам?
Майка му поклати глава:
— Не съм го виждала. Сигурно се е преместил другаде.
— Не говори така! — сопна се Дребосъчето. — Искам Карлсон да остане да живее на покрива, той трябва да се върне.
— Нали си имаш Бимбо — опита се да го утеши майка му. Тя самата смяташе, че би било чудесно, ако се отърват от Карлсон.
Дребосъчето погали Бимбо.
— Е, да. Той ми е много добричък. Но си няма перка и не може да лети, а освен това с Карлсон се измислят много повече игри.
Дребосъчето изтича в стаята си и отвори прозореца.
— Карлсон, горе ли си? — провикна се той, колкото му глас държи. Но не получи никакъв отговор. На другия ден Дребосъчето тръгна пак на училище. Вече беше във втори клас. Всеки следобед прекарваше в своята стая и учеше уроците си. Оставяше прозореца отворен, за да чуе дали няма да забръмчи моторът на Карлсон. Ала не долавяше друго бръмчене освен от колите по улицата, а понякога от някой самолет, който прелиташе над покривите на къщите, но от Карлсон ни звук, ни вест.
— Да, май наистина се е преместил — мълвеше си тъжно Дребосъчето — и сигурно никога няма да се върне.
Вечер, когато си лягаше, той си мислеше за Карлсон и понякога си поплакваше тихичко под одеялото от мъка, че Карлсон го няма. Тъй минаваха дните — с ходене на училище, с учене на уроци и без Карлсон.
Един следобед Дребосъчето седеше в стаята си и редеше своите пощенски марки. В класьора си имаше вече много, но доста марки още чакаха да бъдат залепени. Дребосъчето се зае с тази работа и скоро я привърши. Остана само една марка — най-красивата, която той си пазеше за накрая. Беше германска марка с картинка на Червената шапчица и вълка. Ах, колко е красива, мислеше си Дребосъчето и я сложи на масата пред себе си.
В същия миг чу откъм прозореца някакво бръмчене. Бръмчене, което звучеше също като… да, наистина,
