Дребосъчето беше действително разтревожен. Колкото е възможно по-скоро трябваше да говори с Карлсон, но не биваше и много да го сплаши — в никакъв случай, защото кой знае дали Карлсон не би се уплашил толкова, че да отлети и никога вече да не се върне!
Дребосъчето въздъхна. Сетне неохотно пъхна в устата си лъжица каша. Той не глътна кашата, а само я държеше на езика си, сякаш я опитваше. Дребосъчето бе от онези дребни, тънки и слаби момченца без апетит, каквито ги има толкова много. Той винаги човъркаше из храната си и му бе необходима цяла вечност, докато се нахрани.
„Кашата не е особено вкусно нещо“, мислеше си Дребосъчето. Дали пък нямаше да му се услади повече, ако я посипе с още малко захар. Той взе захарницата, но в същия миг пред кухненския прозорец прозвуча бръмчене на мотор и в кухнята влетя Карлсон.
— Хопала, тралала, Дребосъче! — изкрещя той. — Я познай кой е най-добрият добър приятел в целия свят и отгатни защо пристига именно сега?
Дребосъчето бързо преглътна залъка си.
— Най-добрият приятел в целия свят си ти, Карлсон! Но защо пристигаш именно сега?
— Имаш право на три опита да отгатнеш — заяви Карлсон, — защото ми е домъчняло за тебе, малко глупаво момченце, или защото сбърках посоката и всъщност исках да обиколя Градската градина, или пък защото усетих, че ухае на каша! Познай кое от трите е вярно!
Лицето на Дребосъчето засия от радост.
— Защото ти е домъчняло за мен — предложи той свенливо.
— Сбърка отсече Карлсон. — А нямам никакво намерение да обикалям Градската градина, та изобщо не го споменавай.
Градската градина, сепна се Дребосъчето. Олеле! Карлсон в никакъв случай не биваше да отива там и въобще никъде из града, където гъмжи от хора и биха могли да го забележат. Това трябваше най-сетне да му се разясни.
— Слушай, Карлсон — поде Дребосъчето, но се обърка, защото внезапно забеляза, че Карлсон е недоволен. Той гледаше мрачно приятеля си и бе нацупил уста.
— Пристига гостенин, полумъртъв от глад — захленчи той, — но ще се намери ли някой да му подаде стол и чиния, да му върже лигавче и да му сипе огромна порция каша? А после да му каже, че трябва да лапне една лъжица за мама и една лъжица за татко, и една лъжица за леля Огуста?…
— Коя е пък тая леля Огуста? — полюбопитствува Дребосъчето.
— Откъде да зная! — отвърна Карлсон.
— Ами тогава защо трябва да лапаш лъжица каша и за нея? — засмя се момчето.
Но Карлсон не се усмихна.
— А, значи така! Смяташ да ме умориш от глад, само за щото случайно не познавам всички лели на света, които може би дремят нейде далеч, я в Тумба, я в Тютарюд или кой знае къде!
Дребосъчето побърза да извади една чиния и покани Карлсон да си сипе каша от тенджерата. Все още намръщен Карлсон започна да си насипва. Насилваше и насилваше и накрая си помогна с показалеца, за да обере стените и дъното на съда.
— Майка ти е златна жена! — извести Карлсон. — Жалко само, че е така отчайващо стисната. Много каша съм виждал в живота си, но никога толкова малко накуп.
Той изпразни захарницата върху чинията си и започна да лапа. В следващите минути в кухнята се разнасяше само онова сърбане, което се чува, ако някой гълта каша с мълниеносна бързина.
— За съжаление не остана каша дори за една лъжица в чест на леля Огуста — заяви Карлсон и си избърса устата. — Но виждам, че тук има кифлички! Спокойствие, само спокойствие, скъпа лельо Огуста, стой си съвсем спокойно в Тумба, защото в твоя чест ще излапам две кифлички. А може би три… или четири… или пет!
Докато Карлсон ядеше кифлички, Дребосъчето размишляваше как ще бъде най-добре да го предупреди. Най-сетне реши, че може би не ще е зле да го остави сам да си прочете съобщението и с известно колебание избута вестника към Карлсон.
— Погледни първа — страница рече Дребосъчето мрачно и Карлсон започна да гледа. Гледаше с голям интерес и изведнъж сложи малкия си пухкав показалец право върху снимката на белия параход.
— Вай, вай, вай! Ето пак един параход, който се преобърнал — затюхка се той. — Редят се нещастие подир нещастие!
— Глупости, държиш вестника обърнат наопаки — отбеляза Дребосъчето.
Той отдавна подозираше, че Карлсон не е много добре с четенето. Но беше добродушен и не искаше да наскърбява никого, а най-малко пък Карлсон, и затова сега не извика: „Ха, ха, та ти не знаеш да четеш“, а просто оправи вестника и парахода, та Карлсон да види, че не става дума за морска катастрофа.
— Но тук пише за друго нещастие — каза Дребосъчето.
— Слушай за какво става дума!
И зачете на висок глас за летящото буре и за опасния малък шпионин, който трябвало да бъде заловен, и за възнаграждението, и всичко останало.
— „… Ще трябва само да предаде този бръмбазък в редакцията на нашия вестник и да получи въпросната сума“ — завърши той с въздишка.
Но Карлсон не въздъхна, той ликуваше.
— Хой, хой! — извика той и направи няколко бодри, весели подскока. — Все едно, че опасният малък шпионин е вече заловен. Я се обади в редакцията на този вестник и кажи, че ще им връча бръмбазъка още днес следобед!
— Какво искаш да кажеш? — уплашено попита Дребосъчето.
— Ха познай кой е най-умелият ловец на шпиони в целия свят! — провикна се Карлсон и гордо се посочи сам. — Долуподписаният Карлсон, приготвил голямата си рибарска мрежа. И ако този опасен малък шпионин наистина лети из Васастан, аз ще го пипна в мрежата си още преди да се свечери. В това можеш да бъдеш сигурен… Между впрочем имаш ли някой куфар, в който да се поберат 10 000 крони?
Дребосъчето отново въздъхна. По всичко личеше, че задачата му ще бъде много по-трудна, отколкото бе очаквал. Карлсон не схващаше положението.
— Скъпи Карлсон, не можеш ли да проумееш, че тъкмо ти си летящото буре и че именно теб искат да заловят, не разбираш ли това!
Карлсон прекъсна точно по средата един свой ликуваш скок. Той издаде някакъв клокочещ звук, сякаш нещо внезапно беше заседнало в гръкляна му, и хвърли бесен поглед към Дребосъчето.
— Летящо буре! — изкрещя той. — Мене ли наричаш летящо буре! И това ми било добър приятел, фу!
Той се изпъна, за да стане по-висок, и в същото време си прибра корема колкото можеше повече.
— Навярно не си забелязал — поде високомерно той, — че съм един красив, умен и прилично дебел мъж в разцвета на своите сили. Може би изобщо не си забелязал това, а?
— Разбира се, Карлсон, разбира се, Карлсон! — запелтечи Дребосъчето. — Но какво съм виновен, че така пишат във вестниците. Те имат предвид тъкмо теб, бъди уверен в това.
Карлсон се вбесяваше все повече и повече.
— Пише да се остави бръмбазъкът в редакцията на този вестник! — провикна се той горчиво. — Бръмбазъкът! — продължи да вика той. — А този, който ме нарича бръмбазък, ще получи един между очите, да му се отлепи носът!
Той подскочи заплашително към Дребосъчето, но не биваше да прави това, защото Бимбо изведнъж настръхна. Бимбо не възнамеряваше да позволи на когото и да било да крещи така на неговия стопанин.
— Недей, Бимбо! Остави Карлсон! — каза Дребосъчето и Бимбо отстъпи. Само поръмжа малко, за да разбере Карлсон какво иска да му каже.
Карлсон отиде и седна на една табуретка мрачен и толкова ядосан, че от очите му хвърчаха искри.
— Няма да играя — заяви той. — Няма да играя, като си толкова злобен и ме наричаш бръмбазък и насъскваш хрътките си срещу мене.
Дребосъчето беше отчаян. Той вече не знаеше какво да каже и какво да стори.
— Не съм виновен за това, което пишат във вестниците — промълви той. Сетне замълча. И Карлсон
