мълчеше. Седеше ядосан върху табуретката и в кухнята се възцари подтискаща тишина.
Но внезапно Карлсон започна да се смее колкото му глас държи. Той скочи от табуретката и игриво удари Дребосъчето в корема.
— Но като ще съм бръмбазък — заяви той, — поне съм най-скъпият бръмбазък в целия свят, оценен за 10000 крони. Мислил ли си по този въпрос?
Дребосъчето също се разсмя. Ах, колко чудесно беше, че Карлсон отново се развесели!
— Да, наистина. Такъв си ти — провикна се възхитено Дребосъчето. Струваш 10 000 крони, а колцина могат да се похвалят, че са оценени толкова високо!
— Никой в целия свят — увери го Карлсон. — Едно такова малко нищожество като тебе например не струва повече от една крона и двайсет и пет йоре, обзалагам се за това.
Той натисна стартовото си копче и победоносно се издигна във въздуха, като направи две тържествени обиколки около лампата и надаваше весели викове.
— Хой, хой! — крещеше той. — Ето го десетхилядокроновия Карлсон, хой, хой!
Дребосъчето реши да зареже всички свои намерения. Карлсон всъщност не беше никакъв шпионин и полицията не можеше да го арестува само защото си е Карлсон. Изведнъж той разбра, че не от това се бояха майка му и баща му. Те се опасяваха, че сега вече съществуването на Карлсон не би могло да се държи в тайна, ако му устроят хайка. Но Дребосъчето не вярваше, че дори при това положение на неговия приятел би се случило нещо наистина лошо.
— Не се страхувай, Карлсон — започна да го утешава той. — Не могат да ти сторят нищо само загдето ти си ти.
— Разбира се, всеки има право да бъде Карлсон — увери го Карлсон. — Макар че засега съществува само един-единствен прекрасен и прилично дебел екземпляр.
Междувременно бяха се прибрали в стаята на Дребосъчето и Карлсон се заоглежда, изпълнен с очакване. — Нямаш ли някой локомотив, който бихме могли да вдигнем във въздуха, или нещо друго, което да гърми хубаво? Да гърми, искам да трещи и да ми е весело, инак няма да играя — заяви той, но в същия миг съзря върху масата на Дребосъчето една кесийка и се спусна към нея като сокол. Майка му я беше сложила там снощи и в нея имаше една голяма прекрасна праскова, но сега вече тази праскова аленееше между пухкавите пръстчета на Карлсон.
— Може да си я разделим — бързо предложи Дребосъчето. Той също обичаше праскови и му стана ясно, че трябва да побърза, ако иска да получи нещичко от плода.
— С най-голямо удоволствие — съгласи Се Карлсон, — ще делим, аз ще взема прасковата, а ти кесийката. По този начин ти печелиш, защото с една кесийка човек може да се забавлява колкото си иска.
— А, не, благодаря — възпротиви се Дребосъчето. — Ще си разделим прасковата, а после можеш да вземеш кесийката. Карлсон неодобрително заклати глава.
— Никога до ден днешен не съм виждал такова лакомо момче — рече той. — Хубаво, както искаш!
Беше необходим нож, за да се разреже прасковата, и Дребосъчето изтича в кухнята, за да го донесе. Когато се върна с ножа, Карлсон не се виждаше никакъв. Но Дребосъчето го откри стаен под масата, откъдето се разнасяше трескаво мляскане, също както когато някой бърза да изяде сочна праскова.
— Слушай, какво правиш там? — попита тревожно Дребосъчето.
— Деля — отговори Карлсон. Чу се едно последно захапване, след което Карлсон изпълзя изпод масата, а по брадичката му се стичаше прасковен сок. Той протегна пълна ръчичка към Дребосъчето и му подаде нагърчената кафява костилка на прасковата.
— Винаги съм искал ти да получиш най-хубавото — рече той. — Ако посадиш тази костилка, ще израсне цяло дърво, отрупано с праскови. Признай, че съм най-добричкият в целия свят, който не се оплаква за това, че е получил само една-единствена жалка праскова!
Преди Дребосъчето да успее да признае каквото и да било, Карлсон вече се беше втурнал към прозореца, където стоеше саксия с розово мушкато.
— И какъвто съм си добричък, дори ще ти помогна да я посадиш — заяви той.
— Спри — изпищя Дребосъчето, но вече беше късно. Карлсон бе успял да изтръгне мушкатото от саксията и преди Дребосъчето да го възпре, той беше изхвърлил цветето през прозореца.
— Ти си луд! — подхвана Дребосъчето, но Карлсон не го слушаше.
— Цяло голямо прасковено дърво! Я си представи! На пиршеството по случай петдесетия си рожден ден ще можеш да предложиш всекиму праскови за десерт. Е, няма ли да е приятно?
— Да, но да видим колко ще е приятно, когато мама забележи, че си изкоренил мушкатото й — отсече Дребосъчето. — Ами ако е паднало върху главата на някой чичко долу на улицата, какво мислиш, че ще каже?
— Благодаря ти, скъпи Карлсон, ще каже той — увери го Карлсон, — благодаря ти за това, че изкорени мушкатото, а не го хвърли заедно със саксията… както щурата майка на Дребосъчето смята за подходящо.
— Това не е вярно — възропта Дребосъчето, — какви са тези глупости?
Карлсон напъха костилката в саксията и усърдно я затрупа с пръст.
— Ами тя точно това мисли — заяви той уверено. — Твоята майка е доволна само ако мушкатото седи здраво в саксията. А че това може да е опасно за живота на малките чичковци по улицата, изобщо не я интересува. Един човек повече или по-малко, това е суета, казва тя, по-важно е никой да не ми пипа мушкатото.
Той втренчи поглед в Дребосъчето.
— Но ако бях изхвърлил и саксията, къде щяхме да посадим прасковеното дръвче? Помисли ли изобщо за това?
И тъй като Дребосъчето изобщо не бе мислил подобно нещо, не можеше и да отговори. Трудно беше да се спори с Карлсон, когато беше в такова настроение. Но за щастие той променяше настроенията си приблизително всеки четвърт час и сега внезапно издаде вик на доволство.
— Остана ни кесийката — заяви той. — А с кесийки човек може да се забавлява чудесно.
Дребосъчето не беше забелязал подобно нещо.
— Но как? — учуди се той. — Какво може да направи човек с една кесия?
Очите на Карлсон засвяткаха.
— Най-колосалното плющене в целия свят. Хой, хой, какво плющене! И именно това ще направя сега!
Той грабна кесията и бързо изчезна в банята. Дребосъчето го последва от любопитство. Много му се искаше да узнае как се прави най-колосалното плющене в целия свят.
Карлсон се бе навел над ваната и пълнеше торбичката с вода от чешмата.
— Да не си полудял — учуди се Дребосъчето, — не знаеш ли, че в хартиена кесия не може да се сипе вода?
— Имаш много здраве! — провикна се Карлсон и поднесе под носа на Дребосъчето издутата до пръсване кесийка. За момент той я подържа така, за да се убеди Дребосъчето, че в книжната кесия действително може да се сипе вода, а сетне хукна с кесията обратно в стаята.
Дребосъчето се втурна подире му, изпълнен с лоши предчувствия. И съвсем основателни… Карлсон се беше провесил през прозореца и се виждаха само кръглото му задниче и късите му дебели крачета.
— Хой, хой — извика той, — внимавайте там долу, защото сега идва най-колосалното плющене в целия свят!
— Не! — извика Дребосъчето и бързо се наведе и той през прозореца.
— Не, Карлсон, недей! — викна той разтревожено. Но вече беше късно. Кесията летеше надолу. Дребосъчето я видя да пада като бомба точно под краката на една нещастна лелка, тръгнала за млекарницата в съседната къща, и тя никак не хареса най-колосалното плющене в целия свят — това веднага стана ясно.
— Пищи, сякаш е било саксия — отбеляза Карлсон. — А всъщност е само малко чиста водица.
Дребосъчето затвори с трясък прозореца. Не искаше Карлсон да хвърля долу повече неща.
— Мисля, че така не бива да се прави — каза той сериозно. Ала Карлсон прихна да се смее. Той закръжи около лампата, като гледаше присмехулно Дребосъчето отгоре.