нали разбираш?
— Как да не можете да заминете — Карлсон и аз ще домакинствуваме заедно.
— Ха-ха — разсмя се Бетан, — и ще потопите цялата къща във вода, нали? И ще изхвърлите всички мебели през прозореца?
— Ама че си глупава! — каза Дребосъчето. Обичайната приятна атмосфера край масата за вечеря не можа да се възцари. Въпреки че Дребосъчето беше добро и мило момченце, понякога се проявяваше като много упорит. Сега беше непреклонен и не желаеше да се вслушва в никакви увещания.
— Но, мое малко момче — подхвана бащата, обаче не можа да се доизкаже, защото в същия миг се чу шум откъм пощенската кутия2. Бетан веднага скочи от масата, без дори да поиска разрешение, защото чакаше писма от разни дългокоси момчета. Затова бързаше да излезе първа в антрето. И наистина в кутията имаше писмо, но то не беше за Бетан от някое дългокосо момче… а точно обратно. Писмото беше до бащата от чичо Юлиус, който изобщо нямаше коса.
— Когато човек яде, трябва да му е приятно — заяви Босе, — и тогава не бива да пристигат писма от чичо Юлиус.
Този чичо беше далечен роднина на бащата и веднъж в годината идваше в Стокхолм, за да посети своя лекар и да гостува на семейство Свантесон. Чичо Юлиус не искаше да живее в хотел, защото било много скъпо. А всъщност беше тъпкан с пари, които обаче пазеше извънредно грижливо.
Никой в семейство Свантесон не се радваше особено на посещенията на чичо Юлиус, а бащата най- малко от всички. Но майката винаги казваше:
— Ти си му единственият сродник и на мен ми е жал за него. Трябва да бъдем любезни към клетия чичо Юлиус.
Тя казваше това, въпреки че клетият чичо Юлиус при своите посещения в дома им непрекъснато гълчеше децата й, мърмореше против храната и се оплакваше от абсолютно всичко и тогава между веждите на майката се появяваше бръчка и щом чичо Юлиус прекрачваше прага, тя ставаше също така мълчалива и чудата като бащата. А Босе и Бетан направо изчезваха и почти не се прибираха в къщи, докато чичо Юлиус не си заминеше.
— Единствен Дребосъчето е малко по-любезен към него — повтаряше майката. Но дори и на Дребосъчето му омръзваше и когато последния път чичо Юлиус им беше на гости, момчето го нарисува в своето блокче и написа отдолу: „Той е глупак“.
Чичо Юлиус случайно видя рисунката и отбеляза:
— Този кон — нищо не струва.
Чичо Юлиус изобщо не считаше, че има нещо, което да си струва.
Можеше спокойно да се каже, че той е досаден гост и когато най-сетне стягаше куфара и си заминаваше за Вестерьотланд3, на Дребосъчето му се струваше, сякаш цялата къща разцъфтява и затананиква някоя весела песничка. Всички се смееха и се забавляваха, като че ли се бе случило нещо наистина много весело, а то само дето клетият чичо Юлиус си беше заминал и нищо друго.
И сега той щял да пристигне отново, пишеше в писмото, за да остане най-малко две седмици, което щяло да му бъде доста приятно, а при това и докторът му казал, че имал нужда от лечение и масаж, защото сутрин тялото му се схващало.
— Сбогом, прощавай пътешествие! — отбеляза майката. — Дребосъчето не иска да дойде с нас, а пристига чичо Юлиус!
Тогава обаче бащата удари с юмрук по масата и заяви, че на всяка цена възнамерявал да замине с парахода и да вземе майката със себе си, пък дори ако се наложи да я отвлече. Дребосъчето можел да си тръгне с тях или да си стои в къщи, това си било негова работа, и с една дума — да прави, каквото си ще. А пък чичо Юлиус можел да дойде и да живее в апартамента, и да ходи на лекар колкото си иска или да си остане във Вестерьотланд, ако предпочита това, но той, бащата, щял да замине, пък ако ще да пристигнат десет чичо юлиусовци!
— Добре — каза майката, — тогава нека обмислим положението.
И след като привърши обмислянето, тя заяви, че ще попита онази госпожица Рог, която им помагаше в домакинството миналата есен, когато се бе разболяла, дали би се съгласила да пошета на двама упорити стари ергени, а именно на Дребосъчето и на чичо Юлиус.
— Не забравяй и третия упорит стар ерген на име Карлсон от покрива — напомни бащата, — не забравяй Карлсон, защото той ще се стрелка като хала навън и навътре по цели дни.
Босе така се разкиска, че щеше да падне от стола.
— Носорога, чичо Юлиус и Карлсон от покрива, ама че задушевна компания ще бъде!
— И Дребосъчето сред нея — това не бива да пропускаш! — обади се Бетан.
Тя хвана Дребосъчето и замислено се вгледа в очите му.
— Представете си, че има такива деца като моето Дребосъче — продължи Бетан. — Той предпочита да остане в къщи с Носорога, чичо Юлиус и Карлсон от покрива, вместо да замине на приказно пътешествие по море с родителите си.
Дребосъчето се отскубна от нея и заяви мрачно:
— Щом човек има най-добър приятел, трябва да бди над него.
Не мислете, че той не разбираше колко труд щеше да му струва всичко това! Много, много труд — с Карлсон, който ще фучи край ушите на чичо Юлиус и на госпожица Рог. Да, наистина имаше нужда някой да остане у дома и да оправя цялата бъркотия!
— А това трябва да съм аз, разбираш ли, Бимбо? — промълви Дребосъчето, когато вече си беше легнал и Бимбо тихо хъркаше в своето панерче до леглото му.
Дребосъчето протегна надолу показалеца си и почеса Бимбо под нашийника.
— Най-добре е сега да заспим — каза му той, — за да имаме сили да се справим с всичко.
Но тогава съвсем неочаквано се разнесе бръмчене на мотор и Карлсон влетя в стаята.
— Стана тя, каквато стана! — възкликна той. — За всичко човек трябва да мисли сам! Просто няма кой да му помогне да се сети!
Дребосъчето се изправи в леглото.
— За какво да се сети?
— Че днес имам рожден ден! През целия ден съм имал рожден ден и не се сетих, защото никой дори не ми го честити.
— Как можеш да имаш рожден ден на осми юни? — учуди се Дребосъчето. — Нали вече имаше рожден ден точно преди Великден!
— То беше за тогава — обясни Карлсон, — но човек не е длъжен да кара вечно с един и същ стар рожден ден, когато има толкова дни за избор. Осми юни е хубав за рожден ден, какво имаш против него?
Дребосъчето се разсмя.
— Добре, нямам нищо против да имаш рожден ден, когато си щеш.
— Но тогава — заяви Карлсон и умолително наклони глава, — ще помоля да си получа подаръците.
Дребосъчето замислено се измъкна от леглото. Не беше лесно на бърза ръка да изрови някакъв подходящ подарък за Карлсон, но във всеки случай реши да опита.
— Трябва да надникна в чекмеджетата си — каза той.
— Да, направи това — подкани го Карлсон и зачака. Внезапно обаче той зърна саксията, в която бе посадил костилката от праскова, и веднага се спусна към нея. Пъхна показалеца си в пръстта и бързо измъкна костилката.
— Трябва да видя колко е пораснала — каза той, — аз намирам, че е много пораснала.
Сетне, също тъй бързо, пъхна костилката обратно в саксията и изтри мръсните си пръсти в пижамата на Дребосъчето.
— След десетина-двайсет години ще ти стане чудесно тук — заяви той.
— Как така? — учуди се Дребосъчето.
— Ще можеш да изкарваш следобедния си сън под сянката на прасковеното дръвче. Какво щастие за тебе, защото и без това ще се наложи да изхвърлиш леглото от стаята. Човек не може да държи много мебели заедно с едно прасковено дръвче… Е, намери ли някакъв подарък?
