Арнет Лем
Продадена принцеса
ПРОЛОГ
— Доведете ми момчето на месаря.
Гневният глас, долитащ иззад вратата, принадлежеше на Едуард Плантагенет, първият с това име, който бе предявил претенции към трона на Англия и последният, ако бе рекъл Господ, който протягаше ръце към короната на Шотландия.
Челото на Ривъс Макдъф се покри с капчици, пот, стомахът му се сви на топка. Момчето стисна колене, за да не хукне да бяга. Но накъде? Английските рицари изпълваха коридора и помещенията на долния етаж, а по стените на замъка патрулираха уелсци с готови за стрелба бойни лъкове.
— Доведи го тук, Броуди!
Една ръка сграбчи Ривъс за рамото.
— Хайде, момче — рече Броуди, шерифът на Елджин. — Спокойно, днес той вече се е наситил да избива нашите мъже.
Ривъс се надяваше да е така, защото не можеше да умре. Баща му се нуждаеше от него. Нямаше кой друг да точи касапските ножове или да се грижи за конете, да носи вода от извора.
Момчето се обърна и вдигна глава към Кенет Броуди. Умората премрежваше очите на шерифа, а лицето му беше нашарено от мръсотия. Върху косата му още личеше отпечатъка на шлема. Туниката му, без плетената броня, изглеждаше някак обикновена, а раменете му бяха добили ширината на нормален мъж.
Страхът на Ривъс се превърна в безсилен гняв, защото Кенет Броуди беше честен човек, който не понася онези, които престъпват закона и още по-малко онези, които не зачитат слабите. Бяха го лишили от власт, но поне му бяха пощадили живота.
Съдбата на Ривъс също беше несигурна.
— Защо ме вика английският крал?
— Не знам, Ривъс, но прислужникът го е чул да разпитва за простите момчета на Елджиншър. Хайде, влизай и го наричай „Ваше величество“. — Като се приведе към него, шерифът прошепна:
— Но, помни, кралят е човек със задължения и отговорности, също като теб.
Думите на шерифа отекнаха в ушите на Ривъс, но щом вратата се отвори, смелостта му се изпари.
Облечен в плетена ризница, карирани панталони и бойни ботуши, кралят на Англия седеше на една скамейка до маса, отрупана с пергаменти. Някои казваха, че дългата му сянка се простира върху Шотландия. Сега Ривъс разбираше защо.
Кралят вдигна глава и го погледна свирепо. Ривъс с мъка потисна треперенето, което извикваше студът в тези сини очи.
— Ти ли си синът на месаря?
Като си наложи да говори бавно, за да не би гласът му да му изневери, Ривъс отвърна:
— Неговият син, Ваше Величество.
Кралят разви една карта и я затисна с една кама и ръкавицата си. Единият ъгъл на пергамента се нави около пръстите на изцапаната с кръв рицарска ръкавица, но тежестта успя да задържи картата.
— На колко си години?
— На тринайсет, Ваше Величество.
— Мускулест си за възрастта си, а? Или ме лъжеш?
Ривъс лъжеше понякога. Да, лъжеше, но само когато се налагаше.
Кралят се изправи.
— Отговори ми, момче.
Надвесилата се над него фигура на английския монарх го плашеше. Ривъс смутено извърна поглед към богатата мебелировка, разкошните гоблени и лоените свещи, но скоро вниманието му се върна към мъжа, победил могъщите хайлендски кланове.
Като преглътна заседналата в гърлото му буца, голяма колкото яйце на чайка, той отговори:
— Не, Ваше Величество. Аз не лъжа. Попитайте когото искате.
Кралят започна да крачи из стаята. Тръстиковите рогозки хруптяха под тежките му ботуши.
— Искаш ли да станеш велик, Ривъс Макдъф?
— Аз почитам баща си, Ваше Величество.
— Казаха ми, че си от просто потекло.
— От просто потекло ли? — думите прозвучаха като скърцане. Ривъс се изкашля.
— Нямам титла, нито рицарско звание, нито бойни награди, Ваше Величество.
— Но имаш достатъчно шотландска гордост, за да се задоволиш с остатъка от Уелс.
Думите на краля прозвучаха като обида. Ривъс не можа да измисли любезен отговор.
— Знаеш ли защо те извиках тук?
— Не, Ваше Величество.
— Можеш ли да четеш?
Що за странен въпрос? Синът на един касапин не се нуждаеше от писарски умения. Не беше хубаво кралят да се шегува така, — да лишава едно момче от достойнството му.
— Не, Ваше Величество. Не мога да чета.
— Много добре. Е, Ривъс Макдъф, реших да ти дам жена и искам да те видя под венчилото още днес.
Ривъс отстъпи назад, а объркването разстрои чувствата му. Да не би кралят да беше полудял?
— Жена ли?
— А също и този замък. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с управлението му?
Един грешен отговор щеше да бъде фатален.
— Ами шерифът Броуди?
— Той ще те съветва, докато станеш достатъчно голям, за да държиш тази твърдина покорна на мен. Какво ще кажеш?
— Кътбърт Макгиливри е крал на Хайлендс — изтърва се Ривъс. — Той ще поведе клановете на Чаплинг и те ще срутят стените на замъка.
Кралят сви ръка в юмрук и удари по масата с такава сила, че предметите, с които бе затиснал картата, подскочиха и пергаментът се нави отново на руло.
— Тогава аз ще размажа клановете на Чаплинг така лесно, както завоювах Елджиншър Чаплинг! — присмя се той. — Името на тези кланове не е достатъчно, за да стане Макгиливри крал. Тронът на Хайлендс е само една традиция, оставена в ръцете на зеленооки жени.
Изплашеният Ривъс отстъпи две крачки към вратата.
— Стой! — Гневът на краля отлетя така бързо, както бе дошъл. — И се запознай с невестата си.
Той остави Ривъс да зяпа глупаво и отиде до една странична врата. Отвори я и извика:
— Ела тук, момиче.
В стаята влезе една прислужница с рижави коси, прибрани под плътно прилепнала шапчица. Прислужницата беше хубава но свой начин. Освен това беше достатъчно стара, за да може да бъде майка на Ривъс. Не можеше да се ожени за нея! Това със сигурност щеше да е грях.
Тя направи реверанс, после се обърна и погледна към вратата. Миг по-късно на прага се появи едно малко момиче.
Ривъс онемя от изненада. Момичето, което влезе в стаята, беше Меридийн Макгиливри, знаменитата
