— Бих предпочел да държа теб — тихо каза той.
— В момента го правиш.
В усмивката му имаше нещо вълче, а погледът му доби изражение, сякаш знаеше нещо, за което тя нямаше представа.
— Когато те взема в ръцете си, ще разбереш смисъла на думите ми. Дотогава ще се задоволя с това да ти представя дома ти и поданиците ти, милейди.
Намигна й, после възседна нервния жребец и я поведе по пътя.
Меридийн кипна от яд. Той бе станал уверен, като звяр, който, е наближил бърлогата си. Нека засега се самозаблуждава. Съвсем скоро щеше да го лиши от деспотичните му придобивки. И тогава щеше да избяга от тази прокълната земя на чудовища.
Начело със знаменосеца, понесъл флага на Макдъф, украсен с изправен на задните си крака разярен лъв, те преминаха по пътя, по който тя бе пропътувала преди толкова много години.
Добре поддържан път прорязваше гора от голи широколистни дървета, тук-там прошарена с лиственица и кедър. Нататък пътят се разклоняваше и това извика друг мрачен спомен. Умът й се върна назад в годините. Златният лъв върху развяващото се знаме се превърна в метла върху червено-бял фон. Мъжът край нея се превърна във войнствения крал Плантагенет, а тя отново бе изплашено дете.
Следвайки указанията на миналото, тя насочи кобилата към дясното разклонение.
— Не по стария път — тя чу някой да казва.
Стар път. Стари спомени. Мислите й отидоха още по-назад. Застанала е в голямата зала на замъка Килбъртън, твърдината на баща й. Тя го призовава, умолява го да не позволява на краля на Англия да я отведе. Удря я така силно, че тя пада на пода. Бузата я боли силно. Той я ругае, вини я за правото й по рождение и за силата, която ще притежава един ден. Извисява се над нея и продължава да крещи. Желае смъртта й. Свивайки се изплашено в детския си страх, тя моли майка си да се намеси. Майка й остава глуха за молбите й.
— Меридийн?
Ривъс Макдъф. Не босият син на месаря, а умелият воин, който я бе върнал в страната на кошмарите.
— Какво има, Меридийн?
Той изравни жребеца си с по-дребната кобила. Меридийн изпусна разтреперана въздишка и примигна, за да прочисти сълзите от очите си.
— Изплашена си? — каза той, явно учуден.
През воал от тъга, тя му отвърна:
— Остави ме на мира.
Ривъс я сграбчи и я сложи пред себе си на гърба на жребеца. Прекалено разстроена, за да се противи, тя се загледа в пустата гора. Чувстваше се толкова безжизнена.
Мъжете бяха отнели бъдещето й. Бяха й откраднали възможността сама да си избере съпруг и да има свои деца. С алчността и властта си, шотландците я бяха осъдили на изгнание. Тя бе прегърнала безопасността на Англия, но въпреки всичко бе попаднала в ръцете на друг един шотландец. Ето този шотландец. Хайлендецът Ривъс Макдъф. Нейният съпруг.
— За какво си мислиш, Меридийн?
Утешителният му глас я извади от унеса на болезнените спомени. Почувства се обградена от топлина, като в пашкул. Кога бе отпуснала глава на рамото му? Не можеше да си спомни. Кога бе промушила ръка около кръста му? Не знаеше.
Ватираното кадифе на туниката му беше като възглавница под бузата й, а ръцете му милваха гърба и раменете й.
— Моля те, кажи ми какво ти тежи. Твоята мъка ме обърква, мила Меридийн.
Произнесена като шепот, молбата стигна право до сърцето й. Сълзите й започнаха да капят и тя се притисна още по-силно към него в търсене на топлина.
„Мила Меридийн!“ Само ако тези думи бяха искрени.
Момичешките мечти за любящ съпруг и красиви деца се бяха стопили. Годините, които я чакаха, се бяха очертали. Животът й се превръщаше в бездънен кладенец от вярност към клановете, вражди между клановете и церемонии на клановете. Гардове, които я следват навсякъде, досущ дете, което гледа, без всъщност да участва.
Пронизваща болка стисна гърдите й.
— Кажи ми.
Като събра самообладание, тя подсмъркна:
— Държиш се деспотично.
Той я потупа по гърба и насочи коня си настрани от ескорта.
— Да.
— Ти си неделикатен като всички хайлендци.
Устните му докоснаха слепоочието й, а след това устата й. Тя се дръпна от прегръдката му. Силните му бедра се стегнаха.
— Аз съм един от тези хайлендци — промърмори той.
— Това не е оправдание.
— Не, ни най-малко не е оправдание.
— Защо се съгласяваш толкова лесно?
Той я прегърна рязко, силно, след това се наведе назад, докато погледите им не се срещнаха. Очите му бяха топли, а едното ъгълче на устата му беше изкривено в усмивка, която скоро се заличи.
— Защото бях забравил, че последният път, когато посети дома ми, ти беше едно ужасено дете. — Той избърса сълзите й с облечената си в ръкавица ръка. — Не е нормално да си спомняш това време и да трепериш от страх.
В главата й прозвуча като предупреждение предишното й заключение. Той беше шотландец, дори по- лошо — хайлендец. Един хайлендец не би се държал така мило, освен ако не преследва някаква цел. А фактът, че с такава лекота бе проумял какви са мислите й, обезпокои Меридийн повече от привлекателната му усмивка.
Тя се отдръпна, раздразнена от детската си реакция.
— Не треперя.
Погледът му остана прикован в нейния.
— Не, не трепериш. Но стана отстъпчива, за което съм ти признателен.
— Ще съм беззъба старица, преди да отстъпя пред теб, Ривъс Макдъф.
Усмивката му стана още по-широка.
— Остави тази мисъл. Прекалено си хубава, за да остарееш някога.
Хубавите думи се търкаляха от устата му като камъни по планински склон. Двайсет жени го желаеха. Двайсет жени бяха готови да го приемат. Дали той също желаеше всичките?
— Запази си измамните думи.
Като напълно сговорчив мъж, той кимна:
— Да сключим сделка. Ти ще споделяш с мен, а аз ще се въздържам да те лаская.
Ривъс не го знаеше, но тя нямаше да остане тук достатъчно дълго, за да сключи примирие с него. Чакаше я убежището на църквата.
— Ха! Казано като от истински хайлендец. Няма да се пазаря с теб.
Усмивката му стана сладко-горчива.
— Веднъж вече си го нравила. Преди тринайсет години ти стана моя.
Постъпваше глупаво, като й напомняше този факт.
— Не аз, а кралят на Англия ме даде в твоите ръце. Аз нямах избор.
Като използваше само краката си, той върна жребеца обратно на пътя.
— В такъв случай още сега ще ти дам един урок. Можеш да се правиш на сръдла и да се срамиш пред всичките тези хора или можеш да се държиш като достойна наследница на всички принцеси преди теб.
Бяха достигнали билото на хълма.
