— Мир и любов — казах аз.
— Те не постъпиха добре — изфъфли аборито. — Не правете така.
След миг той се сля с тълпата.
Доколкото знаех, това бе първото абори, благоволило да проговори с пълноценна човешка реч.
— Какво ще се случи с мен? — изведнъж попита Артем.
— Аборитата не те докоснаха — отговорих аз.
— Ще кажеш ли? За Ан и мен?
— Да. Не мога да не кажа.
— Тя говори с псилонците, но те и без това знаеха къде са разположени защитните станции на космодрума. Нищо не би се променило. Все едно беше.
— Може би — отговорих аз. — Само че какво променя това? От гледна точка на Империята?
— Имам пистолет — каза момчето. — Ще ми разрешиш ли да си отида? Сам. Без разпити в СИБ.
Не отговорих.
— Мога да те пречукам — каза Артем. — Честна дума. Само че не искам. Моля те, обърни се за минутка.
Аборитата си тръгваха. Гледах след тази бурна вълна, дяволски морална и разсъдлива по свой начин.
Защо винаги се получава така, че не ни е яд на никого?
Дори на псилонците.
Дори на предателите.
Дори на себе си.
Ние не сме псилонци и не сме аборита.
Нямаме толкова строги правила на честта. Умеем да предаваме всички, дори самите себе си. Но освен това умеем и да разбираме. Всички, дори съвсем-съвсем чуждите.
Може би именно затова победихме в Смутната война.
— Много ми е жал за вас — казах на Артем. — Наистина.
— Благодаря. Вярвам го. Обърни се за минута, няма да се реша веднага. Наистина ли няма да ми помогнеш?
— В това — не.
Обърнах се към щабния бункер. Навярно оцелелите щяха да се съберат именно там. Искаше ми се да вярвам, че има кои да се съберат.
Наложи ми се да чакам доста — Артем наистина не се реши веднага.
Да се седи върху калъфа на ракетомет „Салиери“ наистина е удобно. Обвивката му е от мека амортизираща пластмаса. А земята наоколо така или иначе излъчваше повече, отколкото десетки малки ракети с ядрени заряди.
— Вместо преподготовка — болница — каза Денис. — Със сигурност. И задълго. Само че всичко това е дреболия.
Небето пламтеше с хиляди падащи звезди. През тази нощ не падаха напразно. Гледах нагоре, искаше ми се да видя пръв спускащите се кораби на флота. Имах всички шансове за това.
— А Нонова наистина ли се сражаваше геройски? — попита Огарин.
— Аха. И още как.
Лагерът, където опълченците ни очакваха пристигането на корабите-лазарети, беше до нас. Звучният глас на Нонова надвикваше останалите.
— Никога не бих предположил — изсумтя Денис. — Напълни ми лулата.
Взех кесията от ръката му. Погледнах косо капитана. Превръзката в съчетание с лулата го караше да прилича на пират от книжките.
— Може би ще ти спасят очите? — попитах.
— Едва ли. По-скоро ще ми сложат механични. Нищо, Алексей. Случва се. Не всяка пиеса може да се догледа до края. Това, което се случи на Тораки, е значително по-лошо.
Кимнах и веднага съобразих, че жестовете сега нямаха никакво значение. Казах:
— Да. Но все пак ми се иска да знам кои бяха те — Ан и Артем.
Денис изфуча:
— Всеки си има своя пиеса, Льошка. Понякога успяваме да изгледаме късче от чужда — но винаги само късче. Помниш ли разказа ми?
— Помня го.
— Едно знам със сигурност: с училището „Дъщерите на Кали“ вече е свършено. Ако дадеш показания под клетва, разбира се.
— Ще дам.
— Ето че още една пиеса е изиграна. — Денис взе от ръцете ми пълната лула. — Такъв е животът. Разбери, Льошка, никога няма да научиш кои бяха Ан и Артем, няма да си изясниш защо псилонците ни нападнаха и наистина ли предателството на момичето е променило нещо. Утре ще ме откарат в болница — дори пиесата на моя живот няма да изгледаш до края. Отначало ще ти пиша и ще ти разказвам как виждат света новите ми очи, колко весело върви службата. После, лека-полека, ще започна да забравям малката ви планета, теб, вашите нови герои, дори тази битка — почти ще ги забравя. И с теб ще се случи същото. Само че не съжалявай, Льошка. Никога не съжалявай за недогледаните чужди пиеси. Пиши своята.
— Не знам дали ще се получи.
— Никой не знае. Но обикновено се получава. Дали е добра или лоша — това вече е отделен въпрос.
От небето падаха хиляди звезди и аз знаех, че никога нямаше да забележа спускащите се кораби преди Огарин. Дори сега, когато той имаше превръзка върху очите.
И в останалото бе прав, както обикновено. И затова, че не можеш да узнаеш всички истории, дори в кратките им варианти. И че щях да го забравя, а той — да забрави цялата ни планета, а всички ние да забравим Ан Ейко и брат й. Това не бе наша пиеса.
Само че засега още седяхме един до друг, рамо до рамо, под чуждото за Огарин и родно за мен небе, и чакахме имперските кораби.
Ето кой закъсняваше, даже за спускането на завесите.
Информация за текста
© 1999 Сергей Лукяненко
© 2004 Васил Велчев, превод от руски
Сергей Лукьяненко
Тени снов, 1999
Сканиране: sir_Ivanhoe, 2008
Разпознаване и редакция: NomaD, 2008 г.
Редакция: Mandor, 2008 (#)
Публикация:
ИК „ИнфоДАР“ ЕООД — София, 2004
ISBN: 954-761-138-0
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/6114]
Последна редакция: 2008-04-06 18:33:35
