Робърт Лъдлъм
Планът Икар
На Джеймс Робърт Лъдлъм.
Добре дошъл, приятелю. Желая ти велик живот.
ПРЕДГОВОР
Силуетът, очертан в рамката на вратата, се втурна в стаята без прозорци. Затвори вратата и бързо отиде в мрака по черния балатум до месинговата настолна лампа вляво. Запали я и слабата крушка хвърли сенки по тесния, облицован с ламперия кабинет. Помещението беше тясно, но добре обзаведено. Художествените предмети обаче не бяха нито старинни, нито отразяваха различните етапи в развитието на изкуствата. Всъщност представляваха последната дума на техниката.
Дясната страна светеше с отблясъка на неръждаемата стомана, а тихото бръмчене подсказваше, че има филтрираща климатична инсталация. Собственикът и единствен посетител в стаята я прекоси, отиде при стола пред компютъра и седна. Включи го, екранът оживя и мъжът набра някакъв код. Моментално блеснаха яркозелени букви:
ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ
ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО
ЗАПОЧВАЙТЕ
Мъжът се надвеси над клавиатурата и трескаво започна да пише:
„Започвам този дневник, защото смятам, че събитията, които предстоят, ще променят хода на историята на една нация. Един мъж се появи като месия сякаш от нищото, без да има представа за призванието и съдбата си. Той е орисан да извърши неща, неразбираеми и за него самия, и ако предположенията ми излязат верни, тук ще опиша неговото пътуване… Мога само да гадая как е започнало то. Знам, че е от хаоса…“
ПЪРВА КНИГА
1
Разбунените води на Оманския залив бяха предвестник на урагана, който бушуваше при Ормузкия проток в началото на Арабско море. Беше залез слънце и се носеха молитвите, които брадатите муезини нашепваха носово и монотонно от минаретата на джамиите в пристанищния град. Небето притъмняваше под ярките светкавици, които в настъпващия вечерен мрак проблясваха страховито като разбеснели се бегемоти. Мрежи от огнени мечове възпламеняваха от време на време източния хоризонт над планината Макран при Турбат в Пакистан, на двеста мили през морето. На север, зад границата на Афганистан, продължаваше една безсмислена и жестока война. На запад се водеше още по-безсмислена война — в нея се сражаваха деца, тласкани към смъртта от оня безумец в Иран, решил да наложи пагубната си воля. А на юг беше Ливан, където хората убиваха без задръжки; всяка фракция с религиозен фанатизъм наричаше другите терористи, а всъщност всички без изключение се занимаваха с дивашки терор.
Близкият изток и най-вече Югозападна Азия гореше и вече бе невъзможно пожарът да бъде потушен — дори там, където преди успяваха да го обуздаят. Тази ранна вечер водите на Оманския залив гневно се пенеха, небето вещаеше опустошение, а улиците на Маскат — столицата на султанство Оман — бяха мрачни като надвисналата буря. Молитвата беше свършила и истеричните тълпи отново заприиждаха със запалени факли от страничните улици и пресечки към ярко осветената желязна врата на американското посолство. Сградата с розова фасада бе охранявана от размъкнати дългокоси момчетии, които непохватно стискаха автоматите. Спусъкът бе равнозначен на смъртта, но тези юноши с блеснали от ентусиазъм широко отворени очи не можеха да го осъзнаят, защото им бе казано, че смърт не съществува, въпреки че ставаха свидетели на обратното. За тях най-важна бе отплатата, мъченичеството и колкото по-болезнени бяха жертвите, толкова по-честити бяха мъчениците! За тях мъките на врага не значеха нищо. Или по-скоро означаваха заслепение, означаваха лудост!
Беше двайсет и вторият ден на това безумие, вече двайсет и един ден цивилизованият свят беше принуден още веднъж да се примири с този ужасяващ необясним гняв. Маскат внезапно бе разтърсен от фанатизъм, плъзнал навсякъде, без никой да знае защо. Никой освен аналитиците на това страховито изкуство — подстрекателството, мъжете и жените, които дни и нощи търсеха, проучваха и накрая откриваха корените на организирания бунт. Защото ключовата дума беше „организиран“. Кой? Защо? Какво всъщност искат и как да бъдат спрени?
ФАКТИТЕ: Двеста четирийсет и седем американци бяха обкръжени и взети заложници. Единайсет бяха убити, труповете им бяха изхвърлени през прозорците на посолството: току изтрещяваше счупено стъкло и от него падаше поредният мъртвец. Някой бе научил тези младоци как да поднасят всяко убийство като изненада. Зад желязната врата опиянените от кръвта вманиачени комарджии правеха облози. Кой ще е следващият прозорец? Какъв ще е следващият мъртвец — мъж или жена? Хайде, колко ще заложиш? Казвай, де!
Над подвижния покрив на посолството имаше разкошен басейн, прикрит с изящна арабска розетка, зад която човек не можеше да се скрие от куршумите. Заложниците бяха коленичили в редици около него, а убийците сновяха на групички край тях с насочени към главите им автомати. Двеста трийсет и шестима уплашени уморени американци, които очакваха екзекуцията си.
РЕШЕНИЯТА: Въпреки добронамерените предложения на Израел, не го намесвайте! Това не е Ентебе1 и колкото и опитни да са израелците, кръвта, която проляха в Ливан, неизменно пораждаше омраза и САЩ щяха да бъдат обвинени, че са платили на терористи да се борят срещу терориста. Неприемливо! Може би група за бързо реагиране? Но кой ще изкатери четирите етажа или ще скочи на покрива от хеликоптер, за да спре убийците, когато даваха мило и драго да умрат като мъченици? Блокада по море с батальон на военноморските сили, който да нахлуе в Оман? На кого е притрябвала тази демонстрация на свръхмощ? Султанът и неговите министри бяха последните хора, които искаха това насилие в посолството. Мирно настроената полиция се опита да спре истерията, но бе твърде малобройна, за да се справи с прииждащите талази на фанатиците. След годините на спокойствие в града полицаите не бяха подготвени за подобни размирици, а прехвърлянето на армейски части от Йемен щеше да породи неразрешими проблеми. Въоръжените сили, охраняващи това свърталище на международни убийци, бяха не по-малко свирепи от своите противници. После, щом се върнеха в столицата, по границите щеше неизбежно да настъпи сеч, а освен това из улиците и канавките на Маскат щяха да рукнат реки от кръв и щяха да бъдат избити и невинни, и виновни.
ЕВЕНТУАЛЕН ИЗХОД: Да бъдат изпълнени поставените условия? Изключено — водачите го разбираха, но не и техните марионетки — хлапаците, вярващи в онова, което скандираха, което крещяха. Правителствата в Европа и Близкия изток не биваше да вдигат ръце пред осемте хиляди терористи от организации като Червените бригади или Организацията за освобождение на Палестина, Баадер-Майнхоф и ИРА, и пълчищата техни последователи. Може би и занапред трябваше да се примиряват с напористите като оси репортери, с камерите, които се вряха навсякъде, с планините от журналистически материали, които привличаха вниманието на света към тези ламтящи за слава фанатици? Защо пък не? Покрай шумотевицата имаше вероятност останалите заложници да не бъдат убити: екзекутирането им бе „отсрочено“, та „потисническите нации“ да вземат решение. Спряха ли репортажите, кандидат-мъчениците с
