Пътят към Омаха

препрочете параграфа, който беше подчертал в една от книгите с проядена от времето подвързия. Непрекъснато шаващите му очи внезапно се разшириха и заблестяха от вълнение. Той посегна към единственото средство за комуникация, което имаше на разположение, поради простата причина, че прокарването на телефон би издало недотам легитимното му присъствие в Бюрото. То представляваше малка фуния, прикрепена към тръба. Духна два пъти в нея — сигналът за тревога. Изчака отговор: той дойде по примитивния инструмент след тридесет и осем секунди.

— Мак? — разнесе се дрезгав глас от допотопния уред.

— Хезълтайн, намерих го!

— Духай по-леко в този боклук! Секретарката ми беше тук и сигурно си е помислила, че ченето ми свисти.

— Тя излезе ли?

— Излезе — потвърди Хезълтайн Броукмайкъл, директор на Бюрото по индианските въпроси — Какво има?

— Току-що ти казах. Намерих го!

— Намерил си какво?

— Най-голямата каша, която шибаните говнари някога са забърквали, същите шибани говнари, които ни накараха да ходим цивилни, приятелю!

— О, ще се радвам да пипна тези копелета. Къде е станало и кога?

— В Небраска. Преди сто и дванадесет години.

Тишина. И след това:

— Мак, нас ни е нямало тогава! Даже и тебе!

— Това няма никакво значение, Хезълтайн. Същите конски фъшкии са. Същите копелета, които са направили това с тях, го направиха с мен и теб сто години по-късно.

— С кои „тях“?

— Издънка на мохоките, наречена племето уопотами. Мигрирали са към Небраска в средата на деветнадесети век.

— Е, и?

— Дойде времето на запечатаните архиви, генерал Броукмайкъл.

— Не казвай това. Никой не може да го направи!

— Ти можеш, генерал е. Искам окончателно потвърждение, само няколко неясноти, които трябва да се изчистят.

— За какво? Защо!

— Защото е възможно уопотамите все още законно да притежават правата върху земята и въздуха в и около Омаха, Небраска.

— Ти си луд, Мак! Там се намира Командването на стратегическите военновъздушни сили!

— Само някои неща се губят, няколко погребани подробности и фактите ще бъдат налице… Ще се видим на подземния етаж, при сейфа с архивите. Генерал Броукмайкъл… а може би трябва да те наричам съпредседател на Комитета на началник щабовете, заедно с мен, Хезълтайн? Ако съм прав, а да пукна, ако не съм, така ще духнем под опашките на тези от Белия дом и Пентагона, че няма да се осъзнаят, докато ние не им кажем да го направят.

Тишина. И след това:

— Ще те пусна, Мак, но след това се покривам, докато не ми кажеш, че мога отново да си сложа униформата.

— Стига ми. Между другото, смятам да опаковам всичко, което открих тук и да го отнеса в местенцето ми в Арлингтън. Онова нещастно копеле, което е умряло тук в това гнездо на плъхове и не са го открили, докато парфюмът не се е разнесъл надолу, не си е отишло без причина!

* * *

Двамата генерали се ровеха из металните рафтове с мухлясали запечатани архиви в сумрака на потъналите в паяжина лампи, като разчитаха повече на осветлението на фенерчетата си. В седмото отделение Макензи Хоукинс спря, задържайки лъча върху една стара книга с напукана кожена подвързия.

— Мисля, че е това, Хезълтайн.

— Много хубаво, но не можеш да го вземеш оттук!

— Това ми е ясно, генерале, и ето защо просто ще направя няколко снимки и ще го върна — Хоукинс измъкна от сивия си костюм малък шпионски фотоапарат.

— Колко филма си взел? — попита бившият генерал Хезълтайн Броукмайкъл, докато Макензи мъкнеше тежката книга към стоманената маса в края на коридора.

— Осем — отвърна Хоукинс, разгръщайки пожълтелите от времето страници, докато не намери тези, които му бяха необходими.

— Имам още няколко, ако ти потрябват — каза Хезълтайн. — Не че съм се запалил кой знае колко по това, което мислиш, че си открил, но ако съществува начин да се докопам до Етълред, ще се възползвам!

— Мислех, че вие двамата сте се разплатили — прекъсна го Макензи, докато обръщаше страниците и щракаше.

— Никога!

— Вината не беше на Етълред, а на онзи скапан адвокат от щаба на Главния инспектор, някакво пикливо хлапе от Харвард, казваше се Девъро, Сам Девъро. Той сбърка, не Броуки Две. Двама на име Броукмайкъл; той просто ги е объркал, това е!

— Глупости! Броуки Две посочи мен!

— Мисля, че грешиш, но не съм дошъл тук, за да се разправяме, а ти също… Броуки, трябва ми книгата след тази или някъде около нея. На подвързията трябва да пише СХН. Би ли ми я донесъл? — Докато шефът на Бюрото по индианските въпроси отиваше към металните шкафове, Ястреба3 извади от джоба си бръснач и изряза петнадесет поредни страници. После пъхна безценните листове под сакото си без да ги прегъва.

— Не мога да то открия — каза Броукмайкъл.

— Няма значение. Намерих каквото ми трябваше.

— А сега какво, Мак?

— Ще потъна за доста време, Хезълтайн, може би за година или повече, но трябва да го направя, както му е реда — да няма никакви дупки, съвсем никакви.

— В кое?

— В делото, което ще оформя срещу правителството на Съединените щати — отвърна Хоукинс, измъквайки от джоба си измачкана пура, след което я запали със запалка „Зипо“ от Втората световна война. — Изчакай, Броуки, и ще видиш.

— Боже мой, какво?… Недей да пушиш! Тук не е разрешено да се пуши!

— Е, Броуки, ти и твоят братовчед Етълред винаги сте спазвали прекалено строго устава и когато уставът не отговаря на ситуацията търсите други устави. Това го няма в книжките, Хезълтайн, или поне не в тези, които можеш да прочетеш. Има го в стомаха ти, в червата. Някои неща са правилни, някои не са, съвсем просто е. Червата ти диктуват.

— Какви ми ги дрънкаш, по дяволите?

— Червата ти ти казват да търсиш книжки, които ти е забранено да четеш. Из разни места, където се пазят тайни, точно като това тук.

— Мак, не виждам никакъв смисъл в това!

— Дай ми година, може и две, Броуки, и тогава ще разбереш. Трябва да го изпипам. Докрай — генерал Макензи Хоукинс тръгна между металните шкафове и се запъти към изхода.

„По дяволите — помисли си той. — Сега наистина се захващам за работа. Гответе се за мене, скъпи уопотами. Аз съм ваш!“