— И после?

— После ще си отидем. Но ние скоро дойдохме и още ни е много трудно…

— Добре, питайте! — предаде се Зентано и отиде за нова чаша, та да разреди в нея част от уискито. А по пътя до барчето можа дори и да си помисли, че научната фантастика все пак си е свършила добре работата: ето, един малък фокус с уискито и веднага повярва, че разговаря с чужда цивилизация и дори не се учудва на това!

— Вие сигурно сте уморен вече — смили се неочаквано чуждата цивилизация. — Разбрахме състоянието ви. Хубаво ще бъде първо да си починете, та да може и по-добре да ни обясните нещата. Важното е, че повярвахте в нас. Само един въпрос още, молим ви! Нужен ни е, за да доуточннм схемата на утрешните си въпроси. Може ли?

— Моля! — отвърна официално лекарят, сякаш водеше вече преговори от името на човечеството.

— Как трябва да се разбира тази мисъл: „Един разговор за дървета включва в себе си премълчаването на толкова много престъпления“?

— Чия е? — настръхна Зентано.

— На някой си Бертолд Брехт. Както ни казаха — писател. Не бил жив.

— Кой ви я каза? Тук ли ви я казаха?

— Да.

— Но кой? — трескаво настоя психиатърът.

Гласът, изглежда, не знаеше и какво е дискретност:

— Една жена, художничка. Вие как бихте ни я обяснили?

— Смисълът е ясен. Не за дърветата трябва да разговаряте с хората.

— А за какво? — попита гласът, все така мелодично и все така нечовешки наивно.

— Впрочем не! Тъкмо за дърветата! Да, да, тъкмо за дърветата, ако искате хората изобщо да разговарят с вас!

— Пак има някакво противоречие…

— Уф — изправи се той. — То да е само едно! Хайде, оставете ме вече да спя!

— Да, да, извинете ни — побърза да каже гласът, но явно не бе овладял и смисъла на човешките интонации, защото нямаше никаква виновност в него. — Много ви благодарим!

Зентано постоя в очакване да долови все пак някакво движение, докато мускулите му не издържаха на напрежението и леко затрепераха, като след силна преумора.

— Ало — подвикна той тихо. — Тука ли сте още?

Никой не му отвърна. Отидоха си, констатира той, но не изпита облекчение. Отново прав пресипа от напълнената от тях чаша в другата, разреди го със сода, повтори на глас, за да чуе гласа си: Отидоха си! Наистина бяха си отишли, а присъствието им сега бе като че ли съвсем осезаемо. Сигурно това бяха въпросите им, които продължаваха да лежат напластени в гъстия въздух — и зададените, и незададените. Той не посмя да им отвори прозореца и се запромъква като крадец под тежкия им таван, от едната стена на просторния хол до другата. Опита и да се брани с отчаяна насмешка: „Какво пък, ще си поговорим и за дърветата! Дърветата не правят ли същото? Не пие ли едното дърво соковете на другото, не тегне ли голямото с короната си над главата на малкото?… Лесно им е на поетите и на художниците! Една красива метафора — и си въобразяват, че са се отървали!“ Тия обаче не за метафори и за картинки са пристигнали, затова и при него бяха дошли, от художничката — при него! Тя ли бе му ги пратила, да я вземат дяволите! …

Наруга я и в същия миг възкопня да се скрие в прегръдката й. Какво щеше да им отговаря утре? Идват при него, при специалиста по хората идват, а той не знае нищо дори за това момиче, което вече две години му е единственият близък човек тука! Храбро момиче, щом си позволяваше да цитира такива мисли в двореца! Щом не бе се уплашило от въпросите им и не бе се помислило за полудяващо като господарите си! Наистина заслужаваше да го спаси! Но нима имаше спасение за тях?…

Минавайки отново край масичката, той улови чашата и я доизпразни в гърлото си. От диктатора може би, но от въпросите на тоя или на тия, на това множество, говорещо с един глас? Те ще дойдат пак, утре или след час, или след минути — знаеше ли тоя друг разум колко му трябва на човека, за да си почине преди своите отговори?

Дори диктаторът да паднеше, дори той, Зентано, да издадеше веднага книгата си и да се отървеше от съда, тия пак при него щяха да дойдат! На него, на специалиста по хората, щяха да задават безпощадно своите наивни и жестоки като на децата въпроси! Както ги задаваше някога синчето му, което след развода бе пратил заедно с майка му в чужбина, та да го отърве от двореца. Веднъж, по време на едночасовата им разходка, му зададе осемдесет и три — предварително бе си наумил да ги брои. Последният беше: „Татко, кой е изял този шоколад?“ — бе намерило на улицата парче шарен станиол.

Гърлото му нзбълбука в нещо средно между смях и плач, защото видя момченцето си да тича с кривите си крачета, носейки му заедно със станиола своя осемдесет и трети въпрос. Кой е изял шоколада! Кой изяжда шоколада на човека!… Тия също за такива неща щяха да го питат, не за дърветата. И дори да си отидат незабелязано, както са дошли, въпросите им ще останат, защото всичко изречено остава. Както онова за дърветата. Ще останат на Земята… Майната й на Земята! Ще останат в него, край него, ще кънтят оглушително в мечтания му частен кабинет, който се кани да отвори след падането на тиранията. И той не ще може да задава лечебните си въпроси на своите многобройни пациенти, защото сам ще трябва непрекъснато да отговаря. Един остроумен беше писал, че психиатрите задавали много въпроси, та да не дадат възможност на пациентите да питат пък тях. Така си е: никой друг лекар не се бои толкова от въпросите на пациентите си, както психиатърът. Ако е истински психиатър, разбира се, а не шарлатанин или невежа. И той се бои, винаги се е боял, но отсега нататък щеше да се бои двойно повече. И нищо вече нямаше да го излекува от неговия страх…

При следващото минаване край масичката ръката му вместо чашата улови дръжката на пистолета. Доктор Зентано погледна вдигнатия предпазител, погледна към прозореца. Мракът в ъглите зад пердето бе изсветлял. Настъпваше часът, когато Бико и Мелис разстрелваха противниците на президента. Той внимателно, сякаш да не повреди зъбите си, налапа късото студено дуло. Опря го в небцето — в оня мъничък и тънък свод, който човекът, безкрайно наивен в своето самомнение, бе кръстил на безкрайния свод над себе си. И го взриви.

,

Информация за текста

© 1979 Любен Дилов

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1291]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:31

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×