измислило и в името на тях е извършило всичките си глупости и всичките си престъпления в историята. Те са забавили и развитието на познавателните функции на мозъка. Ти поне си историк, знаеш. Кажи ми, станало ли е човечеството с един грам по-добро благодарение на своите нравствени мисии и цели? Или по- умно? Различават ли се по същество властолюбието, сребролюбието и жаждата за удоволствия на твоите Рамзеси и Новохудоносори от страстите на днешните държавници? Съществена ли е разликата между тогавашните роби и днешните чиновници?…
— А комунизмът? — крещях аз. — А комунизмът? Нали уж го поддържаше?
На устните му се появяваше презрителната насмешка:
— Комунизмът? Да. Поддържам го, макар вие да искате да го превърнете в нова религия. Дано само не ви се удаде да го изпортите! Най-после с него човечеството се домогна до нещо умно, намери един път за отхвърляне на ония животински утайки, които затлачват мозъчните му гънки. Чрез разрешаването насила на основните социални проблеми. Само насила могат да станат тия неща. Електронните машини ще проучват, ще координират, ще управляват. Те ще регулират бита на човека, а не някакви нравствени кодекси и божи заповеди, за да може най-после мозъкът му да се заеме истински с предназначението си. Какво ме гледаш така? Значи си чел партийната програма, както дяволът чете евангелието. Та в нея всичко е заложено. От електронните координационни центрове до обхващането на всички деца в ясли и интернати. Трябва да бъдат скъсани сантименталните биологични връзки. Генетиката ще си каже думата с управляемата наследственост. Ако в тия двайсет години ние само отслабим най-здравата от тях — връзката между родителите и децата, то до края на столетието ще направим и онова, което трябва да се направи — да отглеждаме децата в колби, а тия, които много държат да си отглеждат деца, да си ги купуват от аптеката в найлоново пликче. Така ще отхвърлим главното бреме от съзнанието па човека — инстинкта за продължение на рода…
— Боже господи! — Да, аз, атеистът, бях готов да позова и бога против това тълкуване на програмата на нашата партия. — Боже господи! А… „Човек за човека е приятел, другар и брат“? Тоя главен принцип…
Лицето му, сухо, с очи, които хвърляха отклони отблясъци — си оставаше непроменено:
— Това не е никакъв нравствен принцип. Вие си го тълкувате така, вие, които имате все още нужда да гъделичкате своята сантименталност. Това е просто закономерният резултат от разрешаването на социалната проблема. Човек за човека ще бъде истински брат, когато ще се е родил в една и съща колба, а не в утроба и когато няма да има какво друго да дели в живота освен познанията си. Тогава хората ще бъдат човеци-мозъци, а не човеци-сърца и тъкмо затова не ще има какво да ги разделя. С това ще се изчерпят и тия ваши въображаеми нравствени задачи, които все от глада и недоимъка са произтичали.
Спомням си своето ликуване, когато преди няколко години получих съвсем неочаквано от него едно писмо. Клечах край Ефрат с въдица в ръка, за отмора, когато ми го донесоха. Вътре имаше снимка — хубава млада жена, а до нея сухата, безизразна физиономия на моя приятел. И няколко реда в такъв дух: „Инстинктът за продължение на рода ме принуди да се оженя, а половият подбор ми доведе тая особа. Не злорадствувай прекалено много!“ Не само не злорадствувах, а не можех да си намеря място от радост, защото думите му звучаха като шега, целяща да прикрие неговата капитулация пред „биологичното“. Но след една година — едва тогава свърши експедицията ни из древна Асировавилония — го заварих отново сам.
— Отиде си — отвърна ми той, сякаш го питах за нещо съвсем незначително. — Инстинктът бе удовлетворен и…
— А дете?
— Естествено. Нали затова се ожених? В яслите е.
Не съм роден убиец и затова направих единственото, което можах: зарекох се да прекратя всякакви връзки с тоя безчовечен тип. Искаше ми се да науча нещо повече за жена му, която, естествено, не е могла да издържи повече от няколко месеца при него, но… от него ли? А да я потърся не намерих сили. Виж, ако се касаеше за взаимоотношенията на някой фараон с жена му, бих ги поразровил. В края на краищата това ми е професията! И аз наистина не го потърсих вече. От само себе си се разбира, че той, непризнаващият никакви сантиментални връзки, изобщо никога не бе ми се обаждал с изключение на ония няколко реда, които тогава край Ефрат така измамно ме ощастливиха. Но сега беше друго и аз не се стеснявах за нарушеното си вричане, защото знаех, че той дори няма да ме попита защо не съм му се обадил толкова време. Очаквах да го намеря поне развълнуван от откритието си, а той си беше същият.
Сега стоеше с гръб към мен, висок, костелив, гледаше през прозореца към огромните сферични и правоъгълни плетеници на радиотелескопните антени и ми разказваше равнодушно, сякаш диктуваше разказа си не и на машинописка, а на диктофон:
— Знаеш какво е телерекординг, нали?…
Как да не знаех! Кой собственик на домашен телевизор не мечтае за това сравнително ново изобретение, което подобно на магнитофон записва на лентичка живите образи, за да ги възпроизвежда на екрана, когато собственикът му пожелае това. За съжаление тия апарати са все още достатъчно скъпи, за да може да ги притежава един обикновен абонат на нашата телевизия като мен.
— …Реших да запиша това лъчение на телерекордннга. Има и звуци. Но апаратурата не е достатъчно съвършена и не можем да ги отделим от шумовете на самата апаратура…
За звуковете не знаех. Вестниците бяха съобщили само за знаците, които приличали на писмена, и за някакъв образ, който би могъл да бъде образ на живо същество. Дори изказаха предположението, че това е портрет на подателя на писмото. Горях от нетърпение да видя най-после тези „небесни знаци“, но откривателят им не бързаше.
— Записвахме и други подобни източници — продължаваше той монотонните си, приличащи на служебна диктовка обяснения. — Но или не се получаваше никакво изображение, или пък, ако се появеха някакви подобия на знаци, в тях нямаше и елементарен зачатък на подобна систематичност. Искам да кажа, беше си познатата периодичност на излъчванията от неутронните звезди. Така че безспорно сме изправени пред нещо съвсем друго, неизвестно досега. Система в разположението на знаците има, ето виж — той едва сега се размърда и като извади от едно чекмедже на бюрото си няколко снимки, се приближи към мен. — Но сигурно нашите математици не ще успеят да я разшифроват. Учудваш се, че не се вълнувам. Вълнувам се, разбира се. Но аз и по-рано си знаех, че в Космоса има и други, по-напреднали от нас създания. А да се подскача от радост е наивно. Сигурно контактът с тях ще си остане завинаги неосъществим. Математиците си въобразиха какво ли не с техните електронни машини, а сега се вижда колко са безпомощни. Та нали трябва да се програмира задачата? А как ще я програмираш, като собственият ти мозък е предпрограмиран от петте милиарда години земна еволюция по съвсем друг начин от тоя на съзвездието Орион…
Да, той е прав, отчайващо прав е, мислех аз, като гледах снимките с увеличените образи на знаците. Бяха някакви не особено сложни плетеници от криви чертички, в които моето опитно в тия неща око сравнително лесно съзираше повторенията като пръв признак на съществуващата система. А техният неуловим смисъл, естествено, тласкаше към равнодушие. Но аз все още не бях равнодушен. Подреждах една след друга снимките до себе си, връщах се отново към първите. Те бяха номерирани. Вероятно по реда на приемането им, но той ми бе подал купчинката разбъркана. Гледах в тях и същевременно усещах как моят приятел се наслаждава на глупавия ми вид. А че е бил глупав, глупав е бил, защото човек като мене, който се води прекалено много от чувствата си, винаги в подобни случаи несъзнателно очаква да види нещо близко и понятно.
— Това не са твоите йероглифи — рече той насмешливо и аз престанах да се взирам в неразгадаемите знаци.
Но се ядосах на неговия прекален скептицизъм по отношение на човешките възможности. Тия знаци, дошли от един друг свят, ако не амбиция към съревнование с него предизвикваха поне уважение към себе си. А у моя приятел, както обикновено, не се забелязваше нито едното, нито другото. Мен, лаика, чиито познания за Вселената не надхвърляха кой знае колко познанията на милите на сърцето ми египтяни, асировавилонци и финикийци, естествено, ме изпълваха само с благоговение. И аз приех с разтреперани пръсти увеличената снимка на живеещото под друго слънце същество, която той ми подаде допълнително, като последна.
Върху тъмния, почти черен фон на фотоплаката се открояваше белезникав силует. Не ми приличаше на нищо, колкото и да напрягах мозъка си за някаква аналогия. И това ако е портрет! Но все пак като че ли
