бури в планината. Тази едва започва, скоро ще настане същински ураган и колата може да се преобърне в пропастта.
— И сме много високо в планината, за да има наблизо някакъв чифлик — заприглася другарят му. — Само в стария манастир можем да се скрием, но…
Светкавица озари пустинния пейзаж. За миг магистратът съзря високите назъбени върхове, които ги обграждаха от всички страни, и сред тях — внушителна червена постройка, надвиснала от другата страна на урвата. Последва оглушителен трясък и всичко отново потъна в тъмнина.
Съдията скри сплетената си на плитки дълга черна брада под измокреното наметало и след кратко колебание нареди:
— Тичайте до манастира и съобщете, че магистратът на областта моли подслон за тази нощ. Да изпратят десетина послушници със закрити носилки за съпругите и багажа ми…
Старият колар понечи да каже нещо, но съдията викна:
— Какво чакате! Тичайте!
Човекът сви примирено рамене и се завтече нагоре заедно с другаря си. Скоро фенерите им от намаслена хартия се превърнаха в две светли точици, танцуващи в нощта.
Съдията потърси с крак в тъмното стъпенките на колата, метна се чевръсто вътре и веднага оправи платното зад себе си. Трите му съпруги седяха върху камара завивки, грижливо опаковани в плътните си пътни дрехи. В дъното, сред багажите, се гушеха прислужничките с пребледнели лица и се притискаха една до друга при всеки тътен на гръмотевиците. Дебелото чергило ги предпазваше от дъжда, но не можеше да спре ледения вятър, който проникваше отвред.
— Не трябваше да слизате — каза Първата съпруга. — Целият се измокрихте.
— Опитах се да помогна на Тао Ган и на коларите, но не може нищо да се направи. Колелото е счупено, трябва да се смени. И конете са изтощени, а бурята едва започва, затова ще е най-разумно да прекараме нощта в манастира „Утринни облаци“. Друг покрив наоколо няма.
— Това не е ли една голяма червена постройка със зелени плочи на покрива? — попита Втората съпруга. — Зърнахме я на идване.
— Да — отговори съдията. — Надявам се, че ще бъдем настанени що-годе прилично. Те са свикнали да посрещат гости, това е най-големият даоистки манастир в областта и по време на празник хората идват на тълпи. — И като пое кърпата, която му поднасяше Третата съпруга, избърса измокрената си брада и бакенбардите.
— Все ще се оправим някак — възкликна Първата съпруга. — Вашият многоуважаван чичо толкова ни глези през почивката в столицата, че една нощ в малко по-сурови условия няма да ни се отрази зле. А и ще бъде много интересно да разгледаме един стар манастир.
— Може да има призраци… — прошепна Третата съпруга и малко пресилена тръпка премина по раменете й, с които се гордееше.
Съдията Ди смръщи вежди.
— Не разчитайте на нещо изключително — каза. — Манастир като манастир. Ще вечеряме в стаята си и ще си легнем рано. Надявам се, че утре на разсъмване ще сменят колелото и ако тръгнем веднага след това, за обед ще бъдем в Ханюан.
— Мисля си как ли са децата — въздъхна Втората, която постоянно се тревожеше за здравето на децата.
— Нашият любезен Хун и управителят имат грижата за тях — отвърна съдията успокоително.
Той поговори още известно време с трите жени, докато силни викове оповестиха пристигането на монасите. Тао Ган подаде длъгнестото си печално лице през отвора в чергилото и съобщи, че госпожите могат веднага да се качат в носилките.
Съпругите и прислужничките побързаха да се настанят в паланкините и докато коларите разпрягаха конете, съдията накара монасите да подпъхнат под колелата на колата няколко големи камъка.
Шествието пое под плющящия дъжд. Съдията и Тао Ган тръгнаха отзад и начаса подгизнаха до кости. Беше невъзможно в такава буря да отворят чадърите от навосъчена хартия.
Докато преминаваха през естествения мост над урвата, Тао Ган запита:
— Нали в този манастир лани при доста загадъчни обстоятелства умряха три момичета и негово превъзходителство възнамеряваше да дойде, за да проведе разследване?
— Така е — отвърна съдията. — И ако имах избор, уверявам те, не бих довел трите си съпруги да прекарат нощта точно на това място.
Носачите напредваха чевръсто. Скоро се заизкачваха по някакви хлъзгави стъпала сред големи дървета. Съдията едва успяваше да ги следва и с голямо облекчение дочу скърцането на панти. След няколко секунди групичката прекоси, без да се спира, обграден със стени преден двор.
След като изкачиха още няколко стъпала, носачите оставиха товара си под висок свод от почернели с годините тухли. Монаси в жълти раса очакваха гостите с фенери и димящи факли в ръцете.
Когато зад гърба му се разнесе глухото хлопване на огромна манастирска порта, съдията Ди внезапно потрепера. „Сигурно съм се простудил в този проклет дъжд“, помисли той. В същия миг се появи пълничък дребен монах и с дълбок поклон произнесе:
— Добре дошъл в манастира „Утринни облаци“, ваше превъзходителство. Аз съм старшият брат тук и съм изцяло на вашите услуги.
— Надявам се, че нашето неочаквано посещение няма много да ви обезпокои — вежливо отвърна съдията.
— За нашия скромен дом то е чест, ваше превъзходителство, голяма чест — отвърна монахът, мигайки ситно с изпъкналите си очи. — Вашето присъствие ще придаде още по-голям блясък на един и без това тържествен ден. Както всяка година, днес манастирът чества годишнината от своето създаване… Двеста и трийсетата.
— Не знаех това, срамувам се да го призная, но отправям най-искрени благопожелания. Нека манастирът ви процъфтява навеки.
Ледена вихрушка прекъсна съдията. Той погледна тревожно към съпругите си, които слизаха от носилките с помощта на прислужничките, и бързо добави:
— Бъдете така добър да ни отведете до стаите. Трябва да се преоблечем.
— Разбира се, разбира се — възкликна дребничкият монах. — Последвайте ме, моля. — И като ги поведе по един тъмен коридор, додаде: — Надявам се, че негово превъзходителство не се плаши от стълбите. За да си спестим нова разходка под дъжда, ще трябва да ви преведа по дългия път, който обикаля целия манастир, а по него стъпалата не са малко.
Той поведе шествието, като насочваше светлината на фенера си надолу, за да осветява стъпалата пред съдията и неговия помощник. Зад тях вървеше младши монах с фенер, окачен на дълъг прът. Следваха съпругите на магистрата и най-отзад шестима послушници, които оформяха тила. Бяха окачили багажа на бамбукови пръти, които носеха на раменете си. По коридора на първия етаж, където свиха, престанаха да чуват шума от бурята.
— Тези стени трябва да са доста дебели — забеляза съдията.
— Едно време не са мислели за икономии — каза Тао Ган. И пред поредното стълбище добави:
— Но не са пестили и стъпалата.
Когато стигнаха на втория етаж, старшият брат отвори някаква тежка врата и писъкът на бурята отново ги връхлетя. Тръгнаха по дълъг коридор, осветен от накачени по потъмнелите греди фенери, целият в прозорци от лявата страна.
— Сега сме на втория етаж на източното крило — обясни водачът им. — Стълбата отляво извежда в голямата зала на приземния етаж. Ако негово превъзходителство се вслуша, би могъл да долови музиката от представлението, което артистите играят в този момент.
Съдията Ди вежливо се заслуша. До слуха му стигна далечен бой на барабани, почти незабавно заглушен от налитащия върху капаците на прозорците порой. Вятърът ставаше все по-яростен. „Добре направих, че подслоних хората тук“, помисли си съдията.
— След този завой стигаме до стаите на негово превъзходителство. Надявам се да не се чувствате много притеснен. След това ще отведа и помощника ви в стаята му. Тя е на първия етаж, където са настанени и другите гости.
