исполинско дърво вудоил, под което се намираше жалката колиба на манг-тхрас. Жителите стояха на открито под един навес.
Тримата спътници на хоей изтичаха бързо като котки по прилегналия дървесен ствол. Двамата достопочтени англичани и тлъстите лаосци ги последваха по-бавно и по-предпазливо, макар стволът да бе толкова дебел, че няколко души спокойно можеха да вървят един до друг. Другите се позабавиха с преминаването, и то заради един привидно вежлив спор между хоей и китаеца. Вторият искаше да пусне първия да мине напред, но този настояваше да бъде последен. Той сигурно си имаше нещо наум и наблюдаваше със зорко око всяко движение на «събирача на данъци».
Най-сетне всички се намериха отвъд при колибата и сега хоей съобщи на жителите причината за своето връщане, а именно подозрението в кражба. Китаецът се възползва от този миг да метне бързо някакъв предмет върху направения от бамбукови пръти навес. Беше убеден, че никой не го е забелязал, но мюсюлманинът го видя.
Манг-тхрас уверяваха, че нищо не знаят за кражбата. Един изнесе една препарирана птица и каза:
— Ние сме невинни. Не крадем, макар да сме много бедни. Ето моят фи-фоб. Ако накарате да го запитат, той веднага ще ви каже къде се намира крадецът!
Чувствайки се сега сигурен, китаецът изпъчи гърди. Измъкна ротанговите пръчки и извика заплашително:
— Аз съм чунг-фу-тзъ, повелител на старши лейтенантите. Ние ще претърсим всичко тук и открием ли крадеца, ще яде пердах, додето издържат ротангите, а после като специално наказание ще изяде онзи фи- фоб, чрез който сме го открили!
— Сериозно ли го казваш, чин-ти-чунг-фу [6]? — попита хоей.
— Мислиш, че се майтапя? Не лежи ли и върху нас подозрение? Аз ще ви оневиня, като открия разбойника.
— Тогава нека бъде твоето височайше разпореждане. Върху крадеца ще се сипят удари, додето ротангите се строшат, а сетне ще трябва да изяде онзи фи-фоб, чрез който е бил открит.
— Прав си. Аз го казах и така си остава!
Сега започна грижливо претърсване на колибата. Мизерна като нея бе и покъщнината й. Няколко вехти глинени съда до едно окаяно огнище, в което още тлееха въглените на полуизгорели дърва, една разръфана тръстикова кошничка за съхраняване на сирибиси [7], обкръжена от стотици хапещи мухи. Това беше всичко, което жалкото помещение съдържаше. По стените навред пълзяха отвратителни буболечки. Хоей съгледа един добре израсъл тлъст гекон [8], прилепил се лениво и морно в един ъгъл. Взе го незабелязано и го пъхна в джоба на кафтана си.
Естествено часовникът не беше намерен. Китаецът ругаеше и крещеше, а манг-тхрас трепереха от страх. Той поиска да бъдат шибани един след друг, докато крадецът си признае деянието.
— Стой! — обади се тогава хоей. — Аз също имам един фи-фоб, и то жив. Той никога не ме е подвеждал и сега ще ни покаже къде се намира часовникът. Излезте! И горко после на крадеца!
Всички го последваха вън пред колибата. Той пристъпи до ъгловата разпънка на навеса, където китаецът бе хвърлил часовника, и извади гекона от джоба.
— Ето го моят фи-фоб — обясни. — Внимавайте колко бързо ще ни обслужи!
Престори се, сякаш дава някаква тиха заповед на животното, и го остави на земята. Геконът е нощно животно и не може да понася дневната светлина. Гущерът опита незабавно да се добере до някое тъмно кътче и се покатери бързо по пръта, за да намери закрила под покрива.
— Фи-фоб отива нагоре! — извика хоей. — Значи часовникът трябва да се намира там. Погледнете горе!
Всички забелязаха едно малко жълто пакетче, което бе свалено с помощта на бамбукова върлина. Беше часовникът, увит в един от онези малки шарфове, които монголци и китайци толкова използват като подарък от вежливост. Разбра се, че самият «старши лейтенант» е крадецът.
Отначало той отричаше, но накрая принудително си призна деянието.
— Сега ще вкусиш собствената си присъда — каза хоей. — Ще гризкаш моя фи-фоб и ще се наслаждаваш на ротангите, докато изчезне в голямата ти уста!
— Yes! — ухили се мистър Фелпс. — A very pleasure! [9]
Крадецът възрази с високо крещене, но напразно. Един манг-тхра, зарадван, че може да отмъсти за нанесеното оскърбление, свали гекона и с едни удар на ножа го умъртви. Гущерът беше сложен върху тлеещите въглени, изду се бързо и се пръсна. Сега беше разфасован. Шестима индийци сграбиха китаеца и го събориха на земята. Притискан здраво към нея, той бе принуден да поеме с крещяща уста едно подир друго парчетата от печения фи-фоб. При всяка съпротива върху него изсвистяваше собствената му ротанг. Гримасите, които правеше, бяха неописуеми.
Най-сетне наказанието беше изпълнено. Той скочи, разтърка си най-пострадалите места и извика:
— Тин-чу-ти-чу, янг чу [10]! Стига ми!
— Още далеч не ти стига! — отговори хоей. — Разкарай се незабавно оттук, иначе започваме отново!
— Yes, yes! — кимна мистър Шауър доволен. — This execution is an extraordinary delight [11]!
— Не, не — отвърна някогашният събирач на данъци. — Аз съм ваш водач и преводач. Аз съм чунг-фу. Какво ще правите без мен?
— Няма нужда от теб, мошенико — отговори хоей. — Аз самият ще отведа инг-ки-ли [12] до реката, а после ще им подбера друг водач. Сега изчезвай да не те гръмна! Но се сбогувай учтиво, Сине на небето, ако не искаш да опиташ пак ротангите!
Вдигна пушката и се прицели в китаеца. Онзи подскочи от страх, направи най-дълбокия си поклон и извика:
— Чинг-леа [13]! И-лу-фу-зинг [14] !
После хукна от място, премина по дървото гурджун и в следващия миг се изгуби между стволовете на групата дхунатил.
— Тиен-пен-тзе [15]! — обади се белокореместият лао. — Той търчи там с фи-фоб в тялото! Дано всички крадци ги сполети същото!
— Yes! — ухили се мистър Шауър, докато прибираше часовника си.
Информация за текста
© 1997 Любомир Спасов, превод от немски
Karl May
Phi-phob, der Schutzgeist,
Сканиране и разпознаване: Неизвестен любител на автора
Редакция: BHorse, 2009
Издание:
Band 48. Das Zauberwasser. Karl May Verlag, Bamberg
