В стаята влезе Йозеф и ни помоли да излезем навън и да погледнем небето. Последвахме го, учудени от желанието му. Малкият Елен стоеше отвън и внимателно наблюдаваше едно облаче, което се намираше почти точно над главите ни. Иначе небето бе съвсем ясно и без нито един облак. Йозеф ни каза, че индианецът считал облачето за много опасно. Малкият Елен говореше сносно английски и беше успял да се разбере с бялото момче. Уил Солтърз вдигна само рамене и каза:
— Като че ли някой е духнал дима от пурата си, как ще е опасно? Pshaw!
При тези думи индианецът обърна глава към него и каза само една дума: — Илчи!
— Какво значи това? — попита ме Уил.
— Вятър, буря!
— Глупости! Опасен вятър, т.е. някой ураганен вихър, идва само от «дупка», а това ще рече, когато цялото небе е покрито от черни облаци и когато в този черен похлупак се появи кръгла светла дупка. Но сега е тъкмо обратното. Небето цялото е ясно с изключение на това облаче.
— Нта-а си-тса илчи — каза индианецът.
Сега вече наострих уши. Тези три думи означаваха «гладният вятър». С този израз апачите наричат силната вихрушка. Запитах младия човек дали има нещо такова предвид.
Той отвърна:
— Накате-ниул илчи.
Това означава «много гладен вятър» и означава смерч. Как бе дошъл апачът до това предположение? Аз действително не можех да забележа нищо подозрително в това облаче, ала знаех, че тези деца на природата притежават необикновен инстинкт за някои природни явления.
— Глупости! — обърна се Солтърз към мене. — Ела в къщата! Струва ми се дори, че започваш да правиш загрижена физиономия.
Тогава индианецът постави пръст на челото си и му каза:
— То-ши та бенесит!
Тези думи означаваха: «Не съм болен»; той имаше предвид, че е нормален. Солтърз го разбра, но се ядоса и влезе в къщата. Използвах удобния случай, за да покажа на Малкия Елен, че не съм повярвал на предишните му отговори. Попитах го:
— Кой крак на младия ми приятел е болен?
— Синч-ка — левият крак — отвърна той.
— Защо обаче моят брат куцаше с десния крак, когато се появи от онези храсти?
По лицето му се появи смутена усмивка, но той се овладя веднага и отвърна бързо:
— Моят храбър брат се е заблудил.
— Имам зорко око. Защо Малкият Елен куца само тогава, когато някой може да го види? И защо походката му е нормална, когато е сам?
Той ме погледна изпитателно, но не отговори. Затова продължих:
— Моят млад приятел е слушал за мене. Знае, че когато разчитам следите не може да ме измами нито стръкчето трева, нито песъчинката. Малкият Елен се е спуснал днес рано сутринта от хълма към реката, без да куца. Видях следата му. Ще има ли той и сега смелостта да каже, че се лъжа?
Той сведе поглед към земята и продължи да мълчи.
— Защо Еленът каза, че е тръгнал пеша към свещените глинени находища? — продължих аз. — Той е яздил от своя вигвам дотук.
— Уф! — извика той учудено — откъде би могъл да знаеш?
— Нали най-великият вожд на апачите беше мой учител? Нима мога да го засрамя, като се оставя да ме заблуди един млад апач, който още няма правото да носи огнестрелно оръжие? Твоят кон е чи-кайи-кле, кон с червен косъм.
— Уф, уф! — издаде крайното си удивление Еленът.
— Нима искаш да измамиш брата на Инчу-чуна? — попитах го аз с упрек в гласа си.
Тогава той сложи ръка на сърцето си и отговори:
— Ши-иткли хо-тли, чи-кайи-кле… — имам кон, кон с червен косъм.
— Ха така! Ще ти кажа дори, че рано сутринта си упражнявал цялата индианска школа за езда.
— Моят бял брат е всезнаещ като Маниту, Великият Дух! — извика той смаяно.
— Не. Но ти си яздил в пълен галоп, като си закачил само единия си крак на седлото и си пъхнал едната си ръка под ремъка около врата на коня; тялото ти е висяло отстрани на животното. Това се прави по време на сражение, за да се предпази човек от изстрелите на неприятеля, а в мирно време се прави само тогава, когато се упражнява цялата школа за езда. Само при това положение за езда е възможно да се заплетат, откъснат и останат по дръжката и ножницата на ножа косми от конската грива. А ето такива косми може да има само гривата на червеникав кон.
Той посегна с две ръце към пояса си, където бе затъкнат ножът му. На него висяха няколко косъма. Въпреки бронзово-червеникавия цвят на кожата му, видях как се изчерви и прибавих:
— Погледът на Малкият Елен е ясен, но все още не е достатъчно трениран да забелязва такива дреболии, от които обаче често зависи животът. Моят червенокож брат е дошъл тук, за да види притежателя на тази къща. Да не би да го води тук кръвно отмъщение?
— Положил съм клетва да мълча — отговори той, — но моят бял брат е приятел на най-прочутия апач. Ще му покажа нещо, което той ще ми върне още днес. Не му забранявам да говори за това, защото моят час е настъпил.
Той разтвори ловната си риза и измъкна от там една кожа, сгъната също като плик за писмо. Подаде ми я и се отправи към царевичната нива, където се намираше Йозеф. Видях как го хвана за ръката и го задърпа след себе си.
Отначало помислих, че държа в ръцете си някакъв тотем, защото от външната страна бе направен индиански знак във формата на горяща лула. Съдържанието обаче представляваше индианско писмо.
Разгърнах кожата. Тя беше от елен и беше щавена. Вътре имаше друго парче кожа — от малко бизонче, от която бяха отстранени космите, после беше обработена с вар и изгладена като пергамент. Като я разгънах, видях цял ред фигури, нарисувани с червена боя, които приличаха много на фигурите от прочутия скален надпис от Тситсумови в Аризона. В ръцете си държах документ, написан с индианско писмо, една такава рядкост, че в момента дори и не помислих да го разчета, а се втурнах в къщата, за да покажа на Уил Солтърз това съкровище. Но той само поклати глава и каза учудено:
— И казваш, че това можело да се чете?
— Разбира се!
— Е тогава, чети си го ти! Дори и когато се касае за нашия шрифт, предпочитам да се сражавам с двадесет индианеца, отколкото с три букви. Никога не съм бил герой в четенето; обикновено пиша писмата си направо в тялото на получателите им, ей с тази двуцевна карабина тук. Това са най-кратките писма. Иначе перото се чупи между пръстите ми, а мастилото има лош вкус. А пък да разгадавам такива фигури — това е направо ужасно. Тук в тази тъмна колиба, която има само две малки дупки вместо прозорци, изобщо не можеш да ги различиш.
— Тогава ела да излезем пред вратата!
— Е, да дойда — може, но за четенето ще се погрижиш ти.
Излязохме. Жената остана вътре. Беше напалила малък огън в огнището, за да изпече няколко парчета от нашето месо.
Веднага се залових да разглеждам фигурите. Уил Солтърз обаче отправи погледа си към небето и промърмори замислено:
— Хмм! Странен облак! Досега не съм виждал такова нещо. Ти какво ще кажеш?
Думите му привлякоха вниманието ми и аз погледнах нагоре. Облачето не беше станало много по- голямо, но беше придобило съвсем друг вид. Преди това беше синкавосиво, а сега цветът му бе станал прозрачно светлочервен и изглеждаше, като че ли от него са се разпрострели към всички посоки на хоризонта милиони и милиони матово златисти нишки, които бяха тънки като паяжина. Тези едва забележими нишки не потрепваха, бяха съвършено неподвижни — като заковани.
— Е? — попита Уил.
— И аз никога не съм виждал нещо подобно.
