Карл Май
Грабителският поход на баггара
1. Бащата на вятъра
Зад себе си имахме една напрегната езда, тъй като идвахме от Дар Абу Ума, отдалечен от седемстотин и петдесет километра от Нил и ни очакваше още половин ден път до западния му ръкав Бахр ел Абиад. Като казвам «ние», имам предвид освен себе си и моя храбър слуга и придружител Бен Нил, още и един истински негър от племето фори, на име Марабах. Той беше дал обет да отиде сам на поклонение в Мека и ни бе помолил да се присъедини към нас, разчитайки на закрила срещу ловците на роби. Бях изпълнил молбата и понеже много добре познаваше местностите до Нил, можехме да го използваме като водач. Бедният дявол Марабах бе облечен само с една памучна риза и седеше на товарния ни кон, който по време на тази езда не носеше багаж. От неговите оръжия — стар нож и още по-старо копие, бях убеден, че никога няма да пострада някой, защото техният носител и притежател още от първия ден се бе проявил като голям добряк, наистина, но и като нечуван страхливец. Аз и Бен Нил яздехме жребци от породата фадази — млади, силни коне, които развиваха голяма бързина в дълбоките пясъци на пустинята и плуваха като риби във водата.
Още заранта забелязахме далеч надясно безводния сега Нид ен Нил, от което вадех заключение, че ще достигнем Бахр ел Абиад в околностите на остров Абу Нимул или при мишрах [1] Ом Ошрин. Местността беше равнинна. Зелена степ през дъждовния период, сега тя предлагаше гола, изсушена повърхност, по която нямаше и един-единствен стрък да зарадва окото. А слънцето сипеше отгоре ни такъв изнурителен зной, че по обед спряхме да отдъхнат конете и изчакаме да преминат най-големите горещини.
Седяхме мълчаливо и предъвквахме по шепа фурми. По едно време Бен Нил посочи на изток и рече:
— Ефенди, там на хоризонта се вижда някаква бяла точка. Не е ли ездач?
Понеже бях с гръб към указаната посока, се изправих и обърнах.
— Виждаш ли я? — продължи да пита той.
— Да — отвърнах, — движи се към нас. Това, което изпъква така ярко, е бял бурнус. Движението е много бързо и не би могло да бъде нещо друго освен ездач.
— Дали е въоръжен? — запита страхливо негърът от племето фори.
— Естествено! Както знаеш, тук никой не пътува без оръжие.
— О, Аллах, Аллах, запази ме от девет пъти опашатия шейтан! Кажи, ефенди, няма ли този ездач да се нахвърли върху нас?
С разширени от страх очи, той разпери отбранително ръце, сякаш искаше да се предварди от надвисналата опасност. Храбрият Бен Нил се тросна гневно:
— Замълчи, бъзливецо! Как ще дръзне единствен човек да се нахвърли върху трима! А и двадесет да бяха, пак нямаше да ни стреснат. Аз и моят ефенди сме ходили на лов за слонове и хипопотами, изправяли сме се само двамата срещу стотици неприятели, без това да учести ударите на сърцата ни. Казвам ти, докато си при нас, никой няма да свали и косъм от косата ти. За жалост на главата ти вместо мъжествената украса на храбреца, расте вълната на овца.
Изказването не бе особено учтиво от страна на иначе скъпия на думи Бен Нил. Нищо друго не го дразнеше така, както страхливостта. По време на гневната тирада непознатият конник се бе приближил. Той ни видя и спря. Поколеба се дали да ни заобиколи, или да се отправи към нас. Реши се на второто и препусна. Непознатият седеше на кулест кон от породата бени-шанкол и така се бе загърнал с белия бурнус, че се виждаше само дългата арабска кремъклийка, която носеше в ръка, но не и какви оръжия имаше в пояса си. Малко пред нас спря коня си и ни измери с очи, в които не се четеше никакво дружелюбие. Сетне запита късо:
— Кои сте?
И през ум не ми мина да отговоря, а и Бен Нил мълчеше. Фори-негърът се сви като кокошка, над която се спуска ястреб.
— Кои сте? — повтори по-остро бедуинът.
Бен Нил стана от земята, извади ножа си и рече:
— Слез и ще те науча на вежливост! Когато се срещнат, хората изпървом поздравяват и задават въпроси едвам след обичайната пахка и глътка за добре дошли.
— Нямам време за условности — измърмори непознатият — аз съм воин от племето на храбрите баггара, на чиято територия се намирате, и имам право да зная кои сте.
— Ще научиш, тъй като пръв ни каза кой си. Този мъж зад мен идва от Дар Фур и иска да отиде в Свещения град Мека и почете Аллах и Пророка. Този висок ефенди до мен е известният в цял свят Кара Бен Немзи, а аз съм негов слуга и придружител Бен Нил.
Баггара отвърна със спокоен, хладен тон:
— Аз идвам от водите на Нил и отивам в пустинята, където са моите спътници на лов за газели. След като го знаете, навярно и вие ще ми кажете откъде идвате и накъде отивате.
— Идваме от Дар Абу Ума и сме се отправили към реката.
— Към кое място?
— Още не знаем.
— Да не би да търсите чуждоземния Муаллим ел Миллет ел Месихийе?
Преведени тези арабски думи означават «Учител на християнството». Мисионер ли имаше някъде наблизо? Това естествено привлече вниманието ми и аз отговорих вместо Бен Нил:
— Него търсим действително. Можеш ли да ни кажеш къде се намира?
— Да. Отседнал е на джезире [2] Аба, за да изкушава живеещите там правоверни. Аллах да го погуби!
— От коя страна е дошъл?
— От Билад ел Ингилиз. Ако яздите оттук на североизток утре ще бъдете при него. Да не би и вие да сте от проклетите християни?
— Аз съм един от тях — отвърнах спокойно.
— Дано Аллах те прати да се пържиш в най-дълбокия пъкъл! Ти ме омърсяваш!
Той пришпори коня си и се отдалечи в степта, следвайки предишното си направление.
— Ефенди, да препусна ли след него и да го нашибам? — запита ме Бен Нил разгневен, като измъкна камшика от хипопотамска кожа от пояса си.
— Не. Такъв човек не може да ме обиди.
— Така е, ти стоиш твърде високо, за да съгледаш жабата, която квака срещу теб. А тоя не се е научил да се отнася както трябва и с коня си. Забеляза ли, че е изгубил едната подкова?
— Да, на дясното задно копито. Нека не мислим повече за този човек!
Баггара са превъзходни ездачи и дръзки, диви ловци, войни и разбойници. Смятат ги за най-опасните араби на Горен Нил и не без основание, както показаха в последно време с първостепенната роля, която играеха във въстанията в Судан. А че този яздеше кон само с три подкови, за мен бе знак, че не щади животното; скоро това обстоятелство щеше да се окаже много важно.
Два часа след обяд отново потеглихме, но не яздихме на североизток, както ни бе посъветвал оня, а по старата си посока, за да стигнем по-рано реката. Ако тръгнехме сетне по течението й, бихме могли да отидем и на остров Аба при английския мисионер.
Пътят досега минаваше през гола, изсушена степ; почвата беше твърда, но с лекота се натрошаваше на прах под копитата на конете ни. Ето защо не бе за чудене, че след около час веднага се наби на очи една следа идваща от югозапад. Беше широка и аз слязох от коня да я прегледам. Внимателното изследване показа, че е оставена от най-малко шестдесет коня и камили и водеше към Нил в посока, изцяло съвпадаща с нашата.
