млади, най-възрастният имаше най-много двадесет и пет години. Той ни попита към кое племе принадлежим.
— Не сме от този край — обясних аз неопределено. — Бащите ни са живели по градовете.
— Накъде сте се запътили?
— При благочестивия пустинник от скалата Вахсия. Виждаш, че пътуването ни е миролюбиво.
Трябваше да отговоря по този начин, защото не знаех към кое племе принадлежат тези хора.
— Някаква клетва ли сте дали, че искате да идете при отшелника? — продължи да пита той.
— Не. Искаме само да му поднесем един дари една молба. При кое племе стоят шатрите ви?
— Ние принадлежим към могъщото племе алабеиде.
— Алабеиде? — извика Халеф радостно. — Къде се намира то?
— Недалеч оттук край реката. Ние ще достигнем нашия бивак още преди свечеряване — отвърна мъжът на дребния, непредпазлив питащ.
— В такъв случай ще яздим с вас, защото ние сме стари познати и приятели на вашето племе.
— Вие? Как тъй?
Халеф ме посочи и отговори гордо:
— Тук вие виждате прочутия Кара бен Немзи ефенди. Известно ли ви е неговото име? А аз съм хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах, хаддедихн, негов приятел и спътник. В Долината на стъпалата ние се бихме заедно с вас и моето племе срещу абухаммед, джовари и обеиде. Това беше една голяма победа и вие сигурно знаете, че я дължите на Кара бен Немзи ефенди.
При назоваването на името на четиримата ездачи нададоха викове на изненада. Те се спогледаха с израз на радостно слисване, но по-късно узнахме, че е бил нещо съвсем друго. Когато Халеф свърши високопарната си реч, мнимият алабеиде възкликува:
— Слава на Аллах, който ни срещна тук с вас! Да, на нас ни е известна голямата ви слава. Нашите племена ви дължат онази голяма победа. Вие сте ни добре дошли. Как ще се радват нашите, когато им известим какви гости им водим! О, Кара бен Немзи ефенди, бъди наш гост за много дни! Искаш ли да ни доставиш блаженството от твоето присъствие?
Видях очите му и тези на неговите спътници да блестят и дадох съгласието си. Приех този блясък в очите като признак на радост. И той си е бил радост, наистина, само че различна от тази, която ние приемахме. Ние, непредпазливците, отивахме доверчиво към капан, поставен ни на това отгоре от толкова млади хора. Продължихме да яздим и си бъбрехме за изминалото време. Особено се радваха мнимите алабеиде, дето тогава така сме натупали абухаммедите. Аз бях пленник на това племе, но се бях измъкнал. Неговият шейх Цедар бен Хули беше застрелян после от един от моите спътници. Абухаммедите трябваше да се покорят на хаддедихните и алабеидите и да платят данък с по-голямата част от стадата си. Същевременно нашите нови спътници се държаха по начин, който изключваше възникването на някакво подозрение у нас.
По-късно един от тях се отдели, за да избърза напред и осведоми за пристигането на така сърдечно добре дошлите гости. Беше може би половин час преди залез слънце, когато видяхме да се появяват черните шатри на племето. Около бивака пасяха стада, надзиравани от пастири. Голям брой жени и момичета тръгна насреща ни и ни поздравиха с едно многогласно и често повтаряно «Мархаба». Зад тях се струпаха младежите, за да повторят вика. При тях се намираха само малцина зрели мъже. Ние бяхме чули, че воините са потеглили на поход срещу вражеските абухаммеди, но се очаквало вдругиден вече да се върнат. Това бе една изключително радостна глъчка, каквато се чува само при пристигането на много обичани гости. Ние бяхме буквално вдигнати от конете и с ликуване поведени към редиците шатри. Тогава внезапно видях, че един от старите воини изтръгна пушката от ръката на моя Халеф. В следващия миг, преди да съм съумял и едно движение за отбрана да направя, той така ме удари с приклада по челото, че ми отне способността да мисля. Още един такъв удар, аз се сринах на земята и изгубих съзнание.
Колко дълго съм бил в безсъзнание не знам. Когато се свестих, ме обгръщаше дълбока тъмнина. Имах усещането, че главата ми е куха кратуна, в която бръмчат милиони мухи. През това бръмчене като от много далеч звучаха човешки гласове. Лежах на земята с вързани ръце и крака. Когато напрегнах слуха си, гласовете ставаха по-ясни и ми се стори, че различавам този на Халеф.
В този миг стана светло. Появиха се няколко мъже, единият от които носеше маслена лампа. Пристъпиха към мен. Като забелязаха, че съм отворил очи, този с лампата каза:
— Слава на Аллах! Кучият син е жив, значи не съм го пречукал! — И обръщайки се към мен, продължи: — Ти си Кара бен Немзи, който навремето ни надхитри в Долината на стъпалата, но днес ние те победихме. Ние не принадлежим към алабеидите — дано Аллах ги изгори! — а сме абумохаммеди, на които ти тогава причини толкова много щети. Ти беше примамен към нас и мозъкът ти беше достатъчно слаб да повярва, че сме алабеиди. Тогава вие убихте нашия шейх Цедар бен Хули. Сега ще останете да лежите тук, докато се върнат воините ни, които ще ви отнемат душите заради кръвното отмъщение!
Той ме угости с един ритник и се отдалечи после с другите. При светлината на малката лампа бях забелязал, че лежах със спътниците си, които бяха също така вързани като мен, във вътрешността на една шатра. Те бяха разговаряли преди това помежду си и техните гласове бях чувал като от голяма далечина.
Когато останахме отново сами, аз се осведомих за развоя на събитията. Нехранимайковците ме смятаха за най-опасен и затова ме бяха повалили. Другите също били съборени на земята и надвити. След като ни вързали, хората изпълнили един радостен танц около нас с крясъци и вой, удряли и ни блъскали с ръце и крака, заплювали ни и после ни довлекли в тази шатра. Пред нея сега седяха двама пазачи.
— Аз съм виновен, сихди — призна Халеф. — Не биваше толкова бърже да им казвам кои сме.
— Това е вярно, но от упреци няма никаква полза. И аз бях също така непредпазлив като теб. Те сигурно са ни ограбили?
— Не. Когато на няколко пъти понечиха да ни опразнят джобовете, заместникът на шейха го забрани. Той рече, че това щяло да стане едва като се върнели воините.
— Той е знаел, че всичко скоро би изчезнало, а само шейхът има право да дели заграбеното. Това е добре за нас. Ами оръжията ни?
— Тях те наистина ни отнеха и отнесоха в шатрата на шейха.
— Знаеш ли коя е тя?
— Не. Но чух да казват, че щели да бъдат пазени там.
— Хм-м! Ти лежиш до мен. Как са вързани ръцете ти?
— Отпред.
— А моите на гърба. Можеш ли да си движиш пръстите?
— Да.
— Тогава се плъзни по-близо и опитай дали ще можеш да ми развържеш вървите! Вижда се, че си имаме работа с неопитни хора. Ако ни бяха запрели поотделно, нямаше да можем да си помогнем.
Халеф последва подканата ми. След половин час ръцете ми бяха свободни.
— Сега развържи мен и другите! — подкани ме той.
— И през ум не ми минава! Това би било най-голямата глупост, която бих могъл да извърша! По-скоро ми вържи пак ръцете. Това беше само опит. Чуй какво става там вън! Хората са все още много бодри. По- късно ще опитам дали и как можем да избягаме оттук. Но в никой случай няма да тръгна, без да съм си върнал пушките.
— И моя самар! — прошепна парси Алам настойчиво.
— Защо и него?
— Защото парите ми са скрити в подплънката му. Кажи ми, о, ефенди, биха ли ни убили тези абухаммеди?
— Без милост!
— Но ти мислиш, че можем да избягаме?
— Надявам се.
— Което ще дължим само на моите талисмани. Аз ти казах, че те ще ни избавят от всяка беда.
Премълчах. Алам знаеше мнението ми. Какво ли още трябваше да кажа?
Чакахме. Времето минаваше. Вън ставаше все по-тихо. Мъжете, които ни бяха навестили, дойдоха пак да ни видят. Ние лежахме както преди. Те си мислеха, че сме безопасни, и отново изчезнаха. Вън
