Проломът сега лежеше открит пред мен. В заден план бе привидно затворен от голите масиви на Терминус Пийк, вляво се протегляше насам едно оскъдно обрасло с червена елда и кедър възвишение и свършваше непосредствено при котловината с езерото под формата на гол, осеян с цепнатини, каменен колос, а отдясно се извисяваше сякаш досами облаците един също така процепен от оврази скален исполин. В подножието растеше група поломени от бури веймутови борове. Няколко бяха пречупени и свлечени от придошли води долу при езерцето. По-нататък, вдясно и напред, видях отстоящи далеч едно от друго дървета, между които погледът проникваше до открит тревист терен. Пътниците бивакуваха с ескорта си там. По всяка вероятност вече бяха разгледали котловината на Кай-п’а. Конете им бяха вързани наблизо. Само един, снабден с дамско седло, обикаляше свободно и опоскваше листата на малкото налични клони. Беше конят на лейди с красивите добри очи.
Но от същата страна, само малко по-назад, видях нещо, което белите поради възправящите се скали не можеха да забележат, а именно една дружина от може би над четирийсет индианци, всеки от които стоеше до коня си, готов всеки миг да скочи на седлото и да полети към бледоликите. Вече се канех да се промъкна до тези, за да ги предупредя, когато звуците на Пеещата вода се усилиха. Те не бяха естествени, а пораждани от човешки глас. Той звучеше недалеч от мен, откъм водата. Същевременно съгледах лейди. Примамена от тоновете, тя напусна бивачното място и се отправи към водата. Там седна, за да установи мястото, откъдето се носеше песента. Конят й бе дотичал подир нея и спря при веймутовите борове.
Запромъквах се по-напред, докато стигнах високия ръб на котловината, и погледнах надолу. Там лежеше един индианец, плътно стаен зад няколко камъка, и имитираше със затворени уста през носа си звуците на Пеещата вода. Беше Ават-уич, вождът на индианците змии. Познавах го.
Схванах, че е турил око най-напред на лейди. Искаше да я подмами да напусне бивака, за да не бъде ранена или убита при нападението. Намерението му беше да я отведе невредима до своя вигвам. Тя седеше сега при водата и аз знаех, че след броени мигове бойният вик ще прозвучи като сигнал за нападение. Това трябваше да бъде предотвратено. Да стрелям, не биваше, тъй като индианците веднага щяха да се нахвърлят от скривалището си върху нищо неподозиращите бели. Ето защо грабнах един лежащ до мене тежък камък, за да го запратя по главата на намиращия се долу вожд. Улучих така добре, че червенокожият рухна като мъртъв.
Тъй като бе трябвало да се понадигна, бях съгледан от лейди. Тя подскочи стъписано. Както по-късно ми каза, веднага ме познала. Мислех, че съм я спасил, но се бях заблудил. В нейна близост лежаха няколко големи камъка, зад които се оказаха скрити други двама червенокожи. Забелязали нападението ми върху техния вожд, те изскочиха, сграбчиха лейди и я задърпаха бързо нагоре към веймутовите борове, където стоеше конят. Нападнатата не издаде нито звук, беше занемяла от ужас. Двамата индианци също се държаха тихо и се колебаеха да издадат бойния вик, тъй като се намираха все още твърде близо до белите. Изправих се да стрелям, но трябваше да се откажа засега от намерението си, понеже те образуваха с момичето такава преплетена група, че лесно можех завинаги да угася красивите добри очи. Втурнах се към коня си, метнах се на седлото, накарах го да прехвърли с един дълъг скок потока и препуснах към белите. Прелитайки край тях, посочих назад и изкрещях:
«На оръжие, там има индианци!»
Те наскачаха, за да се отбраняват, а аз продължих в галоп. Трябваше да помогна на лейди.
Тя беше завлечена до нейния кон. Единият червенокож се качи, издърпа я при себе си и препусна с нея, докато другият изчезна зад скали и дървета. Видях ездача да галопира с плячката си към споменатата преди малко открита прерия и се понесох след него. Бях на около двеста крачки. Дамското седло го затрудняваше, трябваше да държи и лейди и ето как не можеше да прояви изцяло ездаческите си умения. Все повече го доближавах. След две минути бях стигнал до него на сто, а след три минути на седемдесет крачки. Той се огледа и ме забеляза. Лейди започна да се съпротивлява. Това още повече го затрудни. Посегна към ножа и издигна ръка като за удар, намеквайки й, че трябва да се държи спокойно. На мен пък искаше да подскаже с този жест, че по-скоро ще я умъртви, отколкото да ми я предостави. От коня не можех да стрелям. Изчаках, докато го доближа на петдесет крачки, спрях, скочих от седлото и насочих пушката към него. Ръката ми не трепваше. За да не улуча лейди, трябваше да се целя възможно по-високо, към главата му. Беше труден изстрел. Той отекна; червенокожият политна напред, получил сякаш удар; лейди се изплъзна от прегръдката му и падна на земята. Изобщо не възседнах пак коня, а се затичах нататък. Вече стоях при нея, когато тя се надигна. Беше невредима, но от ужас толкова слаба, че трябваше да я притисна към себе си. Държеше очите си затворени, ама можеш да ми вярваш, старий Джоб, и без топлия, сияен поглед беше толкова очарователна, че брадясалата ми уста бе привлечена с непреодолима сила към нейните устни. Първата целувка в моя живот… by God [8], и далеч още не последната! Но по този въпрос нищо повече! Искам само да кажа, че залових коня й, вдигнах я на седлото, после яхнах моя и поехме обратно.
Тогава чухме да отекват изстрели и воя на индианците. Не биваше да подхвърлям моята лейди на нови опасности. И тъй, потърсих й бързо едно добро скривалище, оставих конете при нея и хукнах към мястото на битката. Драгуните се отбраняваха храбро, но пътниците не бяха нито бойци, нито уестмани — стреляха упорито настрани. Но, cheer up [9], моята карабина взе думата и само след късо време червенокожите драснаха. Това ни бе коствало жертви. Двама драгуни и трима пътници бяха мъртви. Имаше за съжаление и много ранени. Аз самият имах дупка от куршум в бедрото и едно порядъчно «лизване» по хълбока. Въпреки това препуснах обратно да взема мис, за която берях големи грижи. Баща й също беше ранен. Беше получил една стрела в рамото — доста неприятно за човек, който не е уестман.
Естествено аз отидох да погледна и вожда. Той все още лежеше като мъртъв до водата и бе изтеглен горе. Зле си бе изпатил с онова пеене. По-късно дойде на себе си, но бе добре вързан. Щеше да остане при нас като заложник и отведен после от драгуните до Олд Форт Хол. Сега бях гледан с други очи. Наричаха ме спасител не само на лейди, ами и на цялата група, срещу което хич не се възпротивявах. Но хиляди пъти по-приятни ми бяха погледите, с които очите на мис отново и отново се спираха на мен. А аз… е, можех цяла вечност да съзерцавам милото красиво лице. Но за това нямаше време. Мъртвите трябваше да бъдат погребани, ранените — превързани. Последните се нуждаеха от грижи, но не биваше да оставаме при Кай- п’а заради жаждата за отмъщение на индианците. И тъй, отправихме се по възможно най-добрия начин към Мак Кини, най-близкото населено място, където намерихме лекарска помощ. Бенет Харисън уреди нещата така, че да лежа с него в една стая и заедно с него да бъда обслужван от Емили. Тя направи всичко възможно, но аз смятам, че се дигнах толкова бързо отново на крака благодарение на любовта. Бях прещастлив, когато чух, че не ми се е разсърдила за целувката там при Пеещата вода. А когато нейният баща узна това, изрази мнение, че тя и занапред трябва да ми го доказва. Тя ми каза, че предпочита завинаги да спре своите красиви, добри очи върху мен, отколкото да стане скуоу на Големия нож. И направи бедния скаут свой мъж, който почти не знае къде да се дене от щастие. Или не, Емили?
Ралф беше свършил с разказа си и при този въпрос погледна със сияйни очи своята «лейди». Тя се изправи, отиде при него, долепи буза до неговата и отговори:
— My darling [10] длъжна съм да ти принадлежа, защото без теб щях да бъда изгубена и сигурно мъртва.
— Небеса! — извика Джоб развълнуван. — Ти изобщо не се нуждаеш от сребърна мина, за да бъдеш щастлив!
— Не, наистина не се нуждая, стари ми Джоб. Мината е направо излишна. Тя ни създава големи грижи, понеже липсват ръце да броят всеки ден ей такъв куп долари. Затова дойдохме да ви заберем. Ще проявите ли готовност да ни помагате?
Джоб скочи, запрати с ритник трикракото си столче и изликува:
— Веднага, веднага! Жена, деца, край на мизерията. Дай да те прегърна, стари Ралф! За в бъдеще ще правим веднъж в годината една разходка по планините Бигхорн, за да принасяме благодарността си на твоята Пееща вода.
Информация за текста
