достигнахме подножието на хълма, се убедихме, че сиусите яздеха все още през откритата равнина. Скочихме от конете, оставихме ги заедно с пушките на Хамердул и Холбърз да ги пазят и се заизкачвахме бързо. Преодоляхме приблизително половината височина и завихме наляво, малко косо към просеката. Когато я достигнахме, видяхме, че индианците минават тъкмо през нея. Скрихме се зад една скала, висока колкото човешки ръст. След малко видяхме да се задават и двамата предводители. Винету прошепна:
— Ти бледоликия, аз индианеца!
Щом отминаха малко, ние изскочихме безшумно и с едно засилване се намерихме зад тях на конете им. Хващайки ги с едната ръка за гърлото и нанасяйки им няколко удара с другата по слепоочието, успяхме да ги смъкнем от конете. И двамата бяха в безсъзнание. След това с помощта на ласата ги вързахме за конете им като чували, хванахме животните за юздите и ги поведохме надолу по склона. Всичко това се разигра толкова бързо, че бяха изминали само петнадесетина минути, когато се намерихме отново при спътниците си. Тръгнахме обратно. Скоро забелязахме, че пленниците дойдоха в съзнание. Танчан Хонска ни позна веднага. Фолдър се опита да ни обсипе с ругатни, но аз му показах револвера си и му кряснах:
— Мълчи, негоднико, иначе ще те застрелям! От тебе искаме изчезналата индианка и синовете й; ще ни покажеш старата яма, където си ги пъхнал. Ако змиите са им причинили и най-малкото зло-, тогава днешният ден е последният ден от живота ти, кълна ти се! Името ми е Олд Четърхенд!
— Яма… змии…? — попита той, като се мъчеше да се измъкне по някакъв начин.
— Мълчи, иначе ще получиш куршум! Сега ще седнете на конете си и ще ви вържем. Ездата продължава. Ако някой от вас направи опит за съпротива, ще бъде труп само секунда по-късно!
Дори и да не бяха тези заплахи, те пак щяха да се подчинят безропотно, защото виждаха как ги гледа апачът. Завързахме ги седнали за конете им и продължихме пътя си.
Избягвахме да яздим пак по същия път, по който бяхме дошли, за да утежним колкото можехме преследването ни от страна на сиусите. Беше несъмнено, че щяха да ни преследват, щом забележеха отсъствието на Фолдър и Дългото Тяло. Но пък това забавяше похода им срещу упсароките, а може би го правеше и съвсем невъзможен.
Напредвахме бързо. Към осем часа сутринта пред нас отново видяхме нощния лагер на сиусите. Тогава подканих Фолдър да ни каже къде се намират майката и децата й, но той се захили подигравателно и грубо и ми каза:
— Никога досега не съм ви виждал, но съм слушал много за Винету и Олд Четърхенд и знам, че те не съдят и не наказват, преди да имат в ръцете си стопроцентови доказателства. И така, не ме е страх от вас, защото съм напълно невинен. Нищо не знам за никаква жена, а още по-малко за децата й.
— Добре. Но едно признание би ти помогнало само. Сега вече не се надявай на никаква милост. Вчера се бяхме скрили ей зад онзи храст и видяхме и чухме всичко. Сигурни сме, че ще намерим пленниците. Няма ли поне Танчан Хонска да бъде искрен?
Сиусът, към когото беше отправен този въпрос, поклати глава и отговори гордо:
— Танчан Хонска не воюва с жени и деца. Той няма какво да каже.
— Уел. Тогава ще търсим.
Естествено беше, че оттук до ямата водеха следи. През нощта не можахме да ги забележим, но сега бе достатъчен един поглед, за да открием следите, които отначало водеха покрай гората, а после изчезваха сред гъсталака. Различаваха се дирите от два коня и от човешки стъпки. Двама от сиусите бяха останали тук да пазят при ямата до завръщането на цялата група. Тъкмо си мислех, че ще трябва да сме предпазливи заради тези двама индианци, когато забелязах иззад едно дърво да стърчи върхът на индиански мокасин. С един скок се озовах до дървото и видях пред себе си по-голямото момче на Уйноринча Ота с нож в ръката. То ме гледаше със съмнение и колебание.
— Аз съм Олд Четърхенд, а тук е и Винету, вождът на апачите. Къде са майка ти и брат ти?
— У ф! — извика то с облекчение, — Винету и Олд Четърхенд! Моята майка ми каза, че искате да ни спасите, но тя ще умре, защото змиите я ухапаха. Тръгнал съм да търся билки, защото малкото, които намерихме, трябва да бъдат сменени.
В очите му забелязахме сълзи. — Води ни! — подканих го аз. — Може би ще успеем да й помогнем.
— Не, тя ще умре. Цялото й тяло трепери, а понякога размахва ръце. От време на време лежи като умряла, после се съвзема и започва да се моли. Навсякъде, където е ухапана, местата са подути и почернели. Ще умре. Но аз ще отмъстя за нея! Елате!
Изминахме около двеста крачки, после завихме край малка група дървета и се намерихме пред ямата. Тя бе дълбока около два метра и половина, а дължината и ширината й възлизаха на почти два метра. Отвътре беше облицована с кръгли дървесни трупи, които предпазваха стените й от срутване и не позволяваха проникването на влага. Капакът й, който бе изработен също от дървен материал и покрит с мъх, бе поставен настрани. Ловците и траперите крият обикновено събраните кожи в подобни ями, докато успеят да ги пласират. Наблизо видяхме завързани два коня, до тях бяха облегнати две пушки, а на два отчупени клона висяха … два пресни кървави скалпа.
— Откъде са тези скалпове — попитах учудено.
— Принадлежаха на двамата сиуси, които ни пазеха. После ще разкажа всичко на Олд Четърхенд и Винету — отвърна младият индианец и в очите му проблясна гордост, — но сега моля двамата прочути воини да видят майка ми.
Като погледнахме в ямата, видяхме най-напред млада, скоро прекършена ела, която служеше на момчетата като стълба. Долу лежеше индианката и гърчове затрудняваха дишането й. До нея седеше по- малкият й син. Беше сложил главата й в скута си и плачеше. В противоположния ъгъл лежаха разхвърляни няколко ремъка и … телата на три големи гърмящи змии. Животните бяха мъртви. Винету и аз скочихме долу. Първата ни работа беше да разгледаме змиите. И трите бяха удушени. Телата им бяха дълги почти два метра, а кожата им близо до главите имаше множество малки дупчици, като че ли направени с игла. Човек трябваше да се взре много внимателно, за да ги забележи. Кимнах с облекчение на апача и той ми отговори с радостна усмивка. Както ставаше често, ние се разбрахме без думи. След това насочихме вниманието си към жената. Гърчовете й бяха отслабнали и сега лежеше на земята в безсъзнание. Краката й до колената, ръцете и особено по китките и дланите, бяха осеяни с ухапванията на змиите. Ухапаните места се бяха подули и посинели, а не бяха почернели, както беше казал синът й. Не биваше да я оставяме по-дълго време в ямата. С помощта на Хамердул и Холбърз я изнесохме навън, а след това излязохме и ние. Фолдър и Танчан Хонска лежаха вързани наблизо. Обърнах се към Фолдър:
— Негоднико, видя ли, че изобщо нямахме нужда от признанието ти? Къде са другите три змии?
— Сиусите ги взеха със себе си в кожена торба — отвърна той.
— Приготвил си ги за вожда на упсароките, но сметките ти ще излязат криви. И жената няма да умре, въпреки че е изпохапана, защото отровните жлези на змиите са били изпразнени. Докато са стояли в тясната торба, те са се изпохапали една друга — лесно може да се забележи по кожите им. Затова и отровата им се е била свършила. Това естествено не облекчава положението ти, защото въпреки всичко към тебе ще се отнесем като към убиец.
— А какво ти влиза в работата, какви сметки за уреждане имам с червенокожите? Да не би да искаш да играеш ролята на мой съдия? Протестирам! Настоявам да ме пуснете на свобода!
— Ще почакаш, момчето ми! Не след дълго ще бъдеш радостен, ако се смилим ние да ти бъдем съдиите.
— Я не си въобразявай! По скоро ще умра, отколкото да се подчиня на присъдата ти.
— Добре, помни си думите! Нямам повече работа с тебе.
Понеже индианката беше все още в безсъзнание, двете момчета можеха да ни разкажат какво се бе случило, след като се бяхме оттеглили от лагера на оглаласите. Чухме приблизително следното: Уйноринча Ота се молела непрекъснато да пощадят живота на децата й, но напразно. Заплашвала с отмъщението на мъжа си, но след като думите й предизвикали само подигравателния смях на Фолдър, тя извършила в отчаянието си голяма непредпазливост, като казала, че се намираме наблизо. Въздействието от тази новина се забелязало бързо, но за съжаление не в желаната от нея насока. Веднага я завели при ямата заедно с децата й и при светлината на запалени главни ги хвърлили вътре заедно с три от гърмящите змии. И на тримата били вързани ръцете и краката. След това Фолдър тръгнал веднага с оглаласите, понеже се страхувал от нас. Имал намерение да ограби упсароките, да убие колкото може повече от тях и да домъкне
