Карл Май
Виелица
Бях ходил с прославения вожд на апачите Винету при едно приятелско племе оттатък Скалистите планини, за да участвуваме в есенния лов на бизони. След това, въпреки късното годишно време, бяхме прекосили целия Уайоминг до форт Ниобрара в Небраска, където ни изненада зимата. Тъй като в този форт често идваха сиукси, които съвсем незаслужено ни смятаха за свои смъртни врагове, предпочетохме да премълчим имената си. По-добре беше никой да не знае, че там се намират Винету и Поразяващата ръка. Понеже дрехите ни бяха съвършено скъсани, пък и бяхме с намерение да потеглим към Цивилизования изток, купихме си от форта прилични облекла от дебел плат за зимата, както и хубави одеяла. В това облекло аз вече не приличах на ловец и понеже се нарекох мистър Байер, а Винету не се отделяше нито за миг от мен, скоро почнаха да го наричат «индианецът на мистър Байер».
За съжаление, докато бяхме във форт Ниобрара, паднаха такива снегове, че цялата страна стана непроходима и ние се видяхме принудени да прекараме там декември и януари. Общувахме само с малцината офицери от гарнизона и с още двама души, които бяха пътници като нас — братята Бърнинг от града Моберли в Мисури. Те бяха намерили злато в Блекхилс и сега горяха от нетърпение да се завърнат при съпругите си.
Във форта се беше събрал всякакъв свят. Повечето бяха съмнителни личности, с които братята Бърнинг отбягваха да се събират. През тези два месеца ставаха какви ли не скандали. Изгърмя се много барут, много пари се изгубиха на карти и се изпи още повече вино. Най-грубо се държаха двама души, които се наричаха Грайндер и Слак. Те бяха комарджии, пияници и страшни кавгаджии, но не притежаваха капка смелост. Не минаваше ден без скандал, предизвикан от тях. Най-отвратителното в тях обаче беше навикът им да употребяват при всякакъв случай клетвите: «Да ослепея веднага, ако…» — това бяха думи на Грайндер, и «Господ да ми вземе ума» — на Слак.
С мен тези двама души се опитаха да се закачат само веднъж, но получиха такъв урок, че после не смееха да се мернат пред очите ми.
Трябва да спомена само още и за двама индианци, които снежната буря също така беше докарала във форта. Те твърдяха, че принадлежат към племето кадо, но навярно бяха изпъдени от някое друго племе. Възнамеряваха да потеглят надолу, към Карфас, и затова отсега тъкмяха лъкове и стрели, та по пътя да могат да убиват дивеч. Ние им подарихме, каквото можахме, но за съжаление във форта нямаше нито коне, нито пушки.
В началото на февруари неочаквано настъпи известно затопляне, духна южнякът, заваля дъжд. Снегът скоро изчезна и ние вече можехме да мислим за продължаване на пътешествието си. Първи тръгнаха двамата индианци, разбира се, пеш. Дадохме им добър запас от храна, който положително щеше да им стигне до форт Хилок, където щяха да спрат на почивка. Два дни по-късно потеглиха и братята Бърнинг, а на следния ден те бяха последвани от Грайндер и Слак. Гочно тогава бях с Винету при вратата. Когато минаваха край нас, Слак извика:
— Не ни се изпречвайте вече на пътя. Господ да ми вземе ума, ако още при първата среща не ви претрепя като кучета.
А Грайндер прибави заплашително:
— Да, помнете това, негодници. Да ослепея, ако не ви изпратя на оня свят заради плесницата, която ми ударихте.
Ние, разбира се, се престорихме, че не сме чули нищо. От такива хора нямаше защо да се страхуваме.
Като опитни ловци изчакахме още един ден, за да се уверим, че времето няма да се развали. След това потеглихме и ние. Всеки знае, че язденето по разкаляна почва не е особено приятно. Но нашите чудесни жребци си бяха отпочинали отлично през тези няколко седмици и сега леко преодоляваха всички пречки. Пред себе си ние виждахме ясните отпечатъци на всички, напуснали форт Ниобрара преди нас. Те, изглежда, без изключение пътуваха към форт Хилок, където отивахме и ние. Това ме накара да се обезпокоя за братята Бърнинг. Бях се научил, че в последните дни Слак и Грайндер изгубили много пари на комар, а тези хора бяха способни на всичко. Както ние, така и те знаеха, че двамата братя носят със себе си злато и макар че бяха твърде подли да излязат в открита борба, все пак допусках, че ще им устроят засада. Когато съобщих опасенията си на Винету, той не отговори нищо, но петите му веднага пришпориха жребеца, което беше по-ясно, отколкото ако беше казал: «Имаш право, да побързаме и настигнем разбойниците.»
Няма никакъв смисъл да описвам незначителните подробности на пътуването. След няколко дни усилена езда се намерихме толкова близо до форт Хилок, че на другия ден вече щяхме да сме там.
Следите пред нас бяха съвършено ясни. Индианците, като пешеходци, макар да имаха два дни преднина, много скоро щяха да бъдат настигнати от братята Бърнинг. А от следите на Грайндер и Слак се виждаше, че са пришпорвали толкова жестоко конете си, щото се намираха вече на незначително разстояние от двамата братя. Това ме разтревожи още по-силно. Защо тези двама разбойници бяха яздили толкова бързо? Дали само за да стигнат по-скоро във форт Хилок, или пък наистина имаха намерение да нападнат и ограбят братята? През последните няколко часа всичко щеше да се изясни. Ако следите покажеха, че Грайндер и Слак са задминали Бърнингови, опасенията ми щяха да станат неоснователни.
Продължихме да препускаме в галоп през равнината все покрай следите, които внимателно наблюдавахме. Измина час, след него още един, после Винету неочаквано спря коня си, а когато и аз спрях моя, заяви:
— Двамата мъже на име Бърнинг са обречени. Тази нощ ще бъдат убити.
Само кимнах, защото и аз бях на същото мнение. Той продължи:
— Разликата между двете следи е около час. В последните осем мили тя не намаля. Значи Грайндер и Слак не искат да задминат Бърнингови, а да ги настигнат по тъмно и да ги убият.
— Господи! — извиках аз. — А ние не можем да им помогнем с нищо!
— Хау! — потвърди вождът. — Невъзможно е да ги настигнем толкова бързо, защото след два часа ще настъпи нощ и няма да виждаме вече следите. Но нека не губим време. Да се спуснем колкото се може по- бързо след тях и да молим великия Маниту да спаси двамата братя.
Яздихме до мръкване, после почивахме няколко мъчителни часа, а с пукването на зората възседнахме конете и продължихме напред. За наше най-голямо отчаяние скоро видяхме по следите на разбойниците, че те малко по малко са догонвали двамата братя. Всеки миг можеше да ни донесе тъжната вест, че два човешки живота са унищожени.
Яздехме между храсталаци, където следите завиваха. Но щом завихме и ние, конете сами се заковаха на място. Пред нас в голяма локва кръв лежаха братята Бърнинг. Скочихме от конете да огледаме труповете им. Смъртта беше настъпила още снощи. За наша изненада забелязахме, че те не са били застреляни, а прободени с нож. Да убиеш човек с нож — иска се много по-голяма смелост, отколкото да го застреляш отдалеч с пушката си. Нима убийците бяха по-малко подли, отколкото ги мислихме? Или пък имаха някакво основание да предпочетат ножа пред куршума?
Не останахме при труповете дълго, а веднага се спуснахме по следите на злодеите, които за наша изненада водеха право към форт Хилок. Нима след престъплението те нямаше да избегнат това населено място?
След около половин час видяхме от следите, че конниците са спирали. Тук вече имаше не само следи от копита, а и от човешки крака. След това дирите се разклоняваха — в две посоки по двама конника. Какво значеше това? Спряхме се и Винету извика:
— Дявол да го вземе! Тук убийците са настигнали двамата индианеца и са им подарили откраднатите коне.
С каква прозорливост Винтеу откри пак истината! Едва сега разбрах защо убийците бяха проболи жертвите си с ножове. Така те искаха да уличат двамата индианци, а ето че стоварваха върху тях и нова улика.
Докато препускахме към форта, забелязах как приятелят ми стиска устни и най-после промълви:
— Ето, моят брат още веднъж може да се убеди кои са по-добри — червенокожите или белите.
