Естествено е в една поема отпреди 3000 години да има неща, които за съвременния читател са странни. Това на първо място е оная обстоятелственост, която се среща при описание на всяка сцена. В нашето динамично време подробното описание на случки и събития не допада на читателя. Несъвършенството на писателската техника се проявява в ония случаи, когато Омир трябва да опише две или повече събития, които стават едновременно. За него това е тежък проблем и затова събития, които стават в едно и също време, се описват като станали едно след друго, тоест едното се изважда пред другото или пък просто едното се премълчава.
Разказвайки подробно всеки отделен епизод, в същото време поетът здраво го свързва с основната мисъл на героичната поема, в която ядката е доблестта и предаността към родината, възхвалата на честта и стремежът към войнска слава. Всички отделни епизоди, дори когато са встрани от действието, като изковаването на оръжие за Ахил в Осемнадесета песен, пак са във връзка с главния герой. Епизод след епизод се виждат в общата верига на основната тема и се създава произведение, което само по себе си представлява завършено поетическо цяло. Всеки отделен епизод е в същото време е и крачка напред в разрешаването на основния проблем — победа над онзи неповторим троянски герой, който в продължение на десет години е най-славен защитник на своето отечество.
Поемата е многопланова. Нейното действие става едновременно на Олимп и на земята, в ахейския и в троянския стан. Героите са богове, полубогове и обикновени смъртни, но надарени с качества, които ги правят достойни за участници в соима от отбраните лица в поемата. Боговете представляват едно голямо семейство, което живее на Олимп. Всеки от тях има свой дворец, направен от бога-майстор Хефест. Те приличат на хората, но са безсмъртни, притежават всички положителни човешки качества в най-голяма степен и са всесилни. На първо място трябва да кажем, че имат човешки образ, имат свой владетел — Зевс, който е „баща на хората и боговете“. Всеки бог си има своя област на действие: Хера е богиня на семейството, Афродита — на любовта, Артемида — на лова, Аполон — на изкуството, Хермес — на търговията и корабоплаването, Хефест — на огъня и занаятите и т. н. Боговете обичат и мразят така, както и хората. Дори не са им чужди коварството, измяната, подигравката и злорадството. Когато Афродита е ранена от Диомед в боя и тръгва към Олимп, Хера и Атина се надсмиват над ранената богиня като махленки. Дори Атина отива при баща си Зевс и подигравателно му казва:
Хера, върховната богиня, нарича Афродита „кучка безсрамна“ — епитет, който далеч не подхожда на богинята, Ареса пък вини като „сподвижник на злите, но веки коварен“. А същият Арес се обръща към Атина Палада, богинята на мъдростта и на войната, с думите:
Достатъчно е да се прочете Пета песен, в която се описват подробно бойни подвизи на богове, за да се види, че поетът ги представя като хора.
Боговете имат свои любимци, на които помагат. Имат и ненавистни люде, на които са готови да причиняват най-големи злини. Заедно със своите деца от смъртни те страдат. Тетида скърби за своя син Ахил, когато той страда за своя приятел (XXIV, 105). А Зевс, върховният бог, се държи грубо и жестоко със своята съпруга Хера. Той не само не споделя нищо с нея, но и не позволява тя да се интересува за неговите решения, действия и постъпки.
Надарени с безсмъртие и вечна младост, боговете в „Илиада“ не са абсолютно всемогъщи и всесилни. Дори и над Зевс властвува всесилната и непобедима Мойра — богинята на съдбата. Боговете приемат дарове и биват омилостивявани от хората с жертви. Мойра единствена не се поддава на подкуп: нейните предопределения и решения остават неизменяеми. Както ахейците се подчиняват на Агамемнон и троянците на Приам, така и боговете са подчинени на неумолимата Съдба. И тука паралелът е пълен, макар че боговете се представят като същества, които във всяко отношение стоят по-горе от човека.
Всесилието и всемогъществото на боговете е използувано твърде много в поемата. Всички заплетени положения се разрешават с тяхна помощ. Нека споменем само намесата на Зевс за връщане трупа на Хектор (XXIV, 23–187). Ахил се отказва от саморазправа с Агамемнон поради намеса на Атина Палада (I, 194 и следващите). Напразно някои се опитват да тълкуват това място като глас на съвестта: за онова време е било естествено да се срещат богове в сюжета на една поема.
В поемата има десетки главни герои, а участвуващите лица са няколкостотин. Всеки герой обаче е обрисуван като индивидуален, отделен, самостоятелен. Шаблонът е избягнат. Наистина героите имат и общи черти. На първо място това е техният мироглед. Те вярват в боговете. В оная епоха това е било естествено. Вярва в боговете и поетът. Той представя хората като безсилни и слаби по отношение на всесилието на боговете и затова често смъртните очакват помощ от безсмъртните. Омировите герои са „възрастни деца“. Техните радости и скърби обаче са и наши. Те са ту великодушни и кротки, ту користолюбиви и лукави, понякога егоистични и себични, понякога пък са готови да жертвуват своята слава и успех за доброто на другите. На тия герои са присъщи чувствата, които имат изобщо хората: те се страхуват и радват, обичат своите деца, мечтаят за слава и почести, за тих домашен кът и богатство. С една дума, това са хора в пълния смисъл на думата.
