Брайън Олдис
„O“ в Хосе
От два дни не бяха виждали никакви селища, когато неочаквано попаднаха на едно планинско село. Тук слугата им нае една старица, която трябваше да ги преведе през планината, за да се завърнат отново в цивилизования свят.
Прекараха в селото тежка нощ и рано на следващата сутрин петимата потеглиха: старицата — пеша, слугата — на муле, повел след себе си друго, натоварено с багаж, и тримата мъже — на коне. Единият от тримата бе с няколко години по-възрастен от другите, мършав мъж с подстригана бяла брада и с прекалено премерени жестове. Двамата по-млади бяха напълно противоположни типове; единият, бонвиванът, бе набит мъжага, надхвърлил четирийсетте, с топчесто лице и умен поглед, който дори и чипият му нос не можеше да засенчи. Обноските му бяха шеговити, сякаш да подчертаят по-сериозния нрав на най-младия от тримата, който бе донякъде известен като филателист, макар и само сред сродните нему среди.
Всеки от тримата изпитваше удоволствие от чудесната компания на своите спътници. Бяха установили отношения — смесица от сериозност и веселие, от сдържаност и близост, която е истинска рядкост и многократно компенсираше тежестите на дългото им и трудно пътешествие. Когато пътят им предоставяше тази възможност, те прекарваха в разговори голяма част от сутрините, преди слънцето да стане прекалено жежко; тези разговори често се проточваха и след залез, докато слугата готвеше и те вечеряха.
Сега обаче, докато старицата ги водеше все по-нагоре към върховете, гледката ставаше все по- пустинна и най-възрастният бе потънал в мълчание. Бонвиванът редеше една дълъг и шеговит епос на тема защо хората си разказват онова, което са им сторили зъболекарите, но накрая и той изпадна в мълчание. Цялата сутрин яздиха в тишина, нарушавана само от ехото на конския тропот в каньоните, които пресичаха, както и от някоя случайно изпусната дума на слугата към мулетата.
Бонвиванът тайничко негодуваше срещу това мълчание, което, смяташе той, се излъчваше от най- възрастния и вътрешно в себе си го кореше, че не се отърсваше от този пристъп на старческа меланхолия. Смяташе, че тримата бяха интелигентни мъже, чиито душевна сила би трябвало да е надежден щит срещу преходните външни влияния. Затова, когато на пладне спряха, за да похапнат от студеното месо и да пийнат вино и кафе, което слугата им сервира, бонвиванът каза на филателиста с предизвикателен тон:
— Нашата стара водачка е по-мълчалива и мрачна дори и от трима ни. Не сме чули нито дума както от нея, така и от самите нас.
— Тя има повече основание да е мълчалива, отколкото ние — отвърна през смях филателистът. — Помисли си само какво ни очаква отвъд планините: топла вана, музика, асансьори, които да ни отведат в отбрани ресторанти, компанията на красиви жени! А какво я чака нея? Пак онова ужасно село и работа до гроб. — И като се обърна към старицата на родния й език, той рече:
— Хей, очарователна госпожо, та вие напуснахте дома си едва тази сутрин! Нима вече копнеете за своя съпруг-скитник?
Старицата бе тръгнала от селото боса, провизиите й за пътуването, което щеше да продължи три- четири дни, се състояха само от един самун хляб, завит в шала й. Седеше настрани от тях в очакване на нареждане да продължат пътя си и не вдигна глава да отговори на филателиста.
— Ще се наложи да си намерите нещо друго, с което да се развличате — рече най-възрастният, който не одобряваше измъчването на една старица.
Изправиха се да поемат отново и започнаха да се качват по конете, когато слугата се приближи и каза на бонвивана и на позасрамения филателист как дочул в селото, че старицата някога била голяма красавица и преживяла голяма любов и голяма изневяра.
Бонвиванът се засмя и мушна приятеля си в ребрата:
— Всички тези старици твърдят, че някога са били големи красавици — рече той. — Наистина ще се наложи да намерим нещо друго, с което да се развличаме.
Макар че най-възрастният бе жегнат от тази забележка, която почувства насочена към самия него, той не отвърна нищо и те продължиха пътя си; ала както и можеше да се очаква, само половин час по-късно се натъкнаха на нещо, което ги върна към старото им дружелюбно настроение.
Пробиха си път през едно дефиле, чийто край бе белязан от окаяно дърво, виснало от челото на една скала, и неочаквано се озоваха върху билото. От едната му страна се издигаха заснежени планински върхове, наполовина скрити зад кълбящите се облаци, докато от другата, досами далечното море, сега забулено в обедната омара, се простираше необятната панорама на земите, които бяха пресекли с толкова мъки. Сякаш водени от някакъв общ инстинкт, тримата се отклониха от пътя, сочен от старицата, и насочиха конете си към пропастта.
Дълго стояха, попивайки гледката на далечния свят на поля, сенки и плодородие, толкова различен от онзи, в който бяха попаднали преди. Най-сетне най-възрастният каза:
— Е, все още държа на думите си, че не съществува нищо по-меланхолично от планината, но пътешествието си струваше, дори само заради тази картина. Бих искал някой път, господа, да чуя мнението ви по въпроса защо една гледка от високо притежава силата да възбуди духа.
— Елате, погледнете това! — възкликна филателистът. Нещо в тона му накара другите двама да се обърнат моментално и да се взрат в онова, което бе открил.
Само на няколко метра от тях, на самия ръб на билото, така, че външният й край висеше във въздуха, бе кацнала огромна скала. На цвят бе сива и по-голямата част от повърхността й бе огладена от природните сили. Но онова, което привличаше вниманието на мъжете, бе човешкия принос към скалата. Някой бе изсякъл в средата й с големи букви името ХОСЕ.
— Е, бих казал, че това си е едно разочарование — отбеляза шеговито бонвиванът. — Тъкмо си мислех, че сме първите хора, стъпили на недостъпното място.
— Чудя се кой ли е бил Хосе и защо е изсякъл името си точно тук? — каза възрастният. — И кога? Задавам си и още десетки въпроси, свързани с тайнствения Хосе.
— Може би го е издълбал като на свой надгробен паметник и сетне е скочил в пропастта — предположи бонвиванът. — Трудно мога да си представя човек да открие по-драматично място за самоубийство, ако е решен да го извърши.
— Имам предложение — каза филателистът. — В нозете ни лежи малка загадка. Нека всеки от нас да разкаже по една история за този Хосе. Очевидно е извън възможностите ни да разкрием истината, но нека всички стигнем до един измислен разказ за него.
— Добра идея — рече бонвиванът, — въпреки че хубавите ми истории са на привършване. Най- възрастният от трима ни ще трябва да разкаже пръв своята версия за Хосе.
— Подкрепям — съгласи се филателистът и, като се обърна към възрастния, го помоли да подхване своя разказ.
Той поглади известно време брадата си и протестира, че му се пада най-трудната задача — да започне; но той бе находчив старец и, като стъпи с единия си крак върху скалата с надписа, се взря в далечината и почна.
— Изобщо не съм сигурен — рече той, — дали това име не се е появило тук в резултат на някаква свръхестествена сила, защото това място си е свръхестествено. Но ако се съмнявам, то е, защото Хосе едва ли е свръхестествено име. То е най-земното от всички възможни имена; можете да откриете навсякъде по света селяни, наричани Хосе, Жозе или с някакъв местен еквивалент на това име. Знаете ли, в първото човешко племе на всички мъжкари навярно са им викали Хосе. Нека разгледаме буквите, с които се изписва името. Вижте това трипръсто Е! Не ви ли напомня за някакъв груб селскостопански инструмент, да речем гребло, с което всеки селянин разчиства отпадъците от нивите си, след като е прибрал реколтата? Ами J? То не изобразява ли също оръдие на труда — първото при това — извитият сърп, с който се жъне или се коси тревата, задушаваща земята? А какво ще кажете за това трудно S, което е изрязал в скалата, най-мъчната за издълбаване от всички букви? Не е ли това лъкатушещата пътека, по която добитъкът следва брега на езерото или виещият се в планината път? Но погледнете буквата „О“! Какъв символ имаме тук, приятели — символът на самата земя, която Хосе ще наследи, символът на плодородието, на раждането, което е грижата както на всичките Хосета на нашия свят, така и на земния червей. Виждате какво означава Хосе; това е една природна даденост като скалата, върху която е издълбано.
Предполагам обаче, че този надпис си има и своите особености. Виждате как буквата J е издълбана по- дълбоко, докато останалите са по-плитки. Е-то е твърде малко. Всичко това идва да ни подскаже, че на този
