после отмести очи към човека до тезгяха.
— А пък аз — с лукава усмивка поде Тао Ган — тази вечер ще мога да си легна спокойно, без да се налага преди това да гоня ония млади прислужнички, дето хазайката се опитва да ми пробутва. Тая дърта вещица не губи надежда, че ще успее да ми натресе някоя от тях за наложница.
— Я й кажи да престане с тия глупости! Хайде наздраве.
— Човек трябва да си къта париците, приятелю. Тия пиленца са готови и безплатно да работят заради надеждата да пипнат някой улегнал, богат и учен мъж — Тао Ган изпразни чашата си и каза: — За щастие брачният хомот не е за нас двамата с теб, братко Цяо. За разлика от нашия приятел и колега Ма Жун…
— Не ми говори за този нещастник! — извика Цяо Тай. — Като си помисля, че за четири години, откак се ожени за близначките, успя да наплоди шест момчета и две момичета… Та това е принизяване на благородната наслада до черен физически труд. Отгоре на всичко сега го е страх да се прибира пийнал у дома. Може ли да…
Той замълча и учудено се загледа в суматохата около вратата. Грозното джудже и арабинът се бяха изправили. Лицата им бяха почервенели от гняв и двамата крещяха на келнера, който се опитваше да ги изтика навън. Останалите посетители наблюдаваха сцената с безизразни лица. Изведнъж арабинът издърпа сабята си и хвана с другата ръка дръжката на кинжала си, но джуджето го стисна за китката и го избута навън. Келнерът взе чашата на джуджето и я запокити след него. Тя изкънтя по каменната настилка. Тълпата замърмори одобрително.
— Май не ги обичат арабите тук… — отбеляза Цяо Тай.
Мъжът от съседната маса обърна глава.
— В този случай не беше точно заради арабина — заговори той на чист северен диалект. — Но сте прави, че тук не обичаме арабите. Защо се мъкнат? Не пият нашето вино, вярата не им позволява…
— Тия черни нещастници изпускат най-хубавото от живота — нацупи устни Цяо Тай. — Заповядайте да пийнем заедно по едно.
Непознатият се усмихна и придърпа стола си до тяхната маса.
— Вие от Севера ли сте? — попита го Цяо Тай.
— Не, роден съм и съм отрасъл в Кантон. Но много съм пътувал, а пътешественикът научава езици. Аз съм морски капитан. Името ми е Ни. Вас какво ви води насам?
— На път сме — обясни Тао Ган. — Ние сме чиновници от свитата на едно официално лице, което прави обиколка из провинцията.
Капитанът внимателно огледа Цяо Тай.
— Мислех, че сте военен.
— Занимавам се от време на време с бокс и фехтовка, просто за развлечение — непринудено отвърна Цяо Тай. — Вие да не би да се интересувате също от такива неща?
— Главно от фехтовка. И то с арабски саби. Редовно плавах до Персийския залив и ми се наложи да науча това изкуство. Там гъмжи от морски разбойници.
— Не мога да разбера как го правят с тези извити саби? — каза Цяо Тай.
— О, много е особено… — започна капитан Ни. Скоро двамата с Цяо Тай се впуснаха в оживен разговор за различните видове бой със саби. Тао Ган слушаше разсеяно, като внимаваше само редовно да пълни чашите. Но когато чу капитана да споменава някои термини на арабски, той се позаинтересува:
— Вие говорите езика им?
— Оправям се криво-ляво. И персийски зная малко, колкото да се разбирам в работата си — той се обърна към Цяо Тай и каза: — Много ми се иска да видите колекцията ми от чуждестранни мечове и саби. Защо не дойдете да пийнем по нещо у дома? Живея наблизо, в източната част на града.
— Тази вечер сме заети — отвърна Цяо Тай. — Ще може ли да го отложим за утре сутрин?
— Добре — отвърна капитанът. — Къде сте отседнали?
— В странноприемница „Петимата безсмъртни“, близо до джамията.
Капитанът понечи да каже нещо, но си замълча. Отпи от виното и попита непринудено:
— Вашият приятел също ли е отседнал там? — Цяо Тай поклати глава. Капитанът сви рамене и бавно каза: — Осмелявам се да заявя, че сте храбър мъж. Ще изпратя носилка за вас, да речем, след закуска.
Тао Ган плати сметката и двамата помощници на съдията Ди се разделиха на улицата с новия си познат. Небето се бе прояснило, лекият полъх от реката галеше с приятна хладина зачервените им лица. Кеят се бе пооживил. Уличните продавачи подреждаха нощните си сергии под многоцветните фенери на брега. Закотвени една до друга, лодките задръстваха реката. Тъмната вода просветваше от пламъците на безбройните факли, бризът носеше миризмата на горящи дърва. Речните хора, обитателите на лодките, приготвяха вечерния си ориз.
— Да вземем носилка — каза Тао Ган. — Доста сме далеч от двореца на губернатора.
Цяо Тай не отвърна. Той наблюдаваше тълпата с напрегнато лице. Внезапно каза:
— Нямаш ли чувството, че някой ни дебне?
— Не — отвърна Тао Ган, като хвърли бърз поглед през рамо. — Но твоите подозрения често излизат основателни. Съдията ни нареди да му се явим за доклад в шест, остава ни близо един час. Хайде да се поразходим поотделно. Така по-лесно ще разберем дали не ни следят. Тъкмо ще проверя доколко си спомням града.
— Добре. Аз ще се отбия в странноприемницата да се преоблека и после ще мина през мюсюлманския квартал. Ще вървя на североизток и рано или късно трябва да изляза на голямата улица, която води на север, нали?
— Стига сам да не си търсиш неприятности. Видя ли кулата на водния часовник на главната улица? Прекрасно съоръжение. Времето се отмерва от редица месингови съдове с вода, разположени един над друг като стълба. Водата бавно се излива от най-горния в най-долния. Много хитро изобретение.
— И всичко това само за да ми каже колко е часът? — презрително изсумтя Цяо Тай. — Аз се водя по слънцето и по жаждата си. А нощем и в дъждовно време ми стига жаждата. Ще се видим в двореца.
Глава II
Един непознат не успява да се срещне със съдията Ди; Цяо Тай внезапно изтрезнява
Тай свърна зад ъгъла, прекоси моста над рова и влезе в града през вратата Куейдъ. Запробива си път през гъстата вечерна тълпа, от време на време хвърляйки поглед назад, но като че ли никой не се интересуваше от него. Мина покрай високата, лакирана в червено врата на храма на Петимата безсмъртни, сви в първата уличка наляво и скоро беше пред странноприемницата, носеща името на храма. Беше паянтова двуетажна постройка и от горния й етаж се виждаше минарето в мюсюлманския квартал, издигащо се високо във вечерното небе.
Цяо Тай весело поздрави намръщения ханджия, отпуснат на бамбуковия си стол в малката приемна, и се качи в стаята си на втория етаж. Тя беше в дъното на коридора и въздухът вътре бе застоял и спарен, понеже капаците на единствения прозорец бяха останали затворени през целия ден. След като се нанесе тази сутрин, той само остави пътния си багаж на голия дъсчен нар и излезе. Сега изруга и широко отвори кепенците. Погледна към минарето, което се разкриваше в цялата си височина пред погледа му.
— Тия чужденци дори една пагода не могат да направят като хората — промърмори той. — Нито етажи, нито извити стрехи, нищо! Права и гола като захарна тръстика.
Като си подсвиркваше, той облече чиста риза и си сложи ризницата, но шлема, железните ръкавици и високите военни ботуши уви в парче син плат. После слезе долу. Навън все още беше много горещо. Речният бриз не бе достигнал толкова навътре в града и Цяо Тай искрено съжали, че не може да съблече куртката си заради ризницата. Включи се в редеещия поток минувачи по алеята до странноприемницата.
Тесните улички бяха осветени от фенерите по нощните сергии, но около тях нямаше много хора. Неколцина араби изпъкваха отдалеч с белите си тюрбани и забързаната широка крачка. След като задмина джамията, улиците придобиха доста странен изглед. Измазаните в бяло къщи нямаха прозорци на приземните етажи, светлини се процеждаха единствено от високите прозорчета с решетки от сложна дърворезба. Тук-там над улицата се извиваше пасаж, свързващ вторите етажи на къщите от двете страни
