разкриването му, поставени от шефа. Примижа от отвращение при тази мисъл, но беше толкова изтощен, че побърза да отвори очи. След нощното катерене в околностите на замъка Белведере успя да дремне някакви нищожни два часа и в момента се чувстваше като пребит.
Стана и пристъпи към прозореца. Долу, сред сивите сенки на града, чернееше малък правоъгълник: игрището на 362-ро училище, по което сновяха детски фигурки, заети в игра на дама и гоненица, вдигайки шум до Бога по време на краткото междучасие. Всичко бих дал да съм на тяхно място, горчиво поклати глава той.
Поредният поглед към бюрото го осведоми, че гневно захвърленият вестник бе съборил портрета на Вини младши — десетгодишното му синче. Наведе се да го вдигне и неволно се усмихна на ухиленото хлапе, което го гледаше от снимката. Веднага се почувства по-добре и бръкна за пура в страничния джоб на якето си. Майната му на Хорлокър. Каквото има да става, ще стане.
Запали, метна клечката в пепелника и пристъпи към картата на западната част на Манхатън на черната дъска. Районът на неговия участък бе изпъстрен с червени и бели карфици. Легендата беше отпечатана с курсив в долния край: белите маркират съобщенията за изчезнали лица през последните шест месеца, а червените — убийствата, съвпадащи по стил с този на търсения извършител. Придърпа пластмасовия пепелник и измъкна топлийка с червена глава. Потърси мястото на Главния резервоар в района на Сентрал Парк и внимателно я забоде в южния му край. После се дръпна, загледан в картата, сякаш се мъчеше да проникне в същината на проблема през видимата му част.
Численото съотношение между белите и червени карфици бе десет към едно. Разбира се, повечето от тях нямаха връзка с текущото разследване. В Ню Йорк хора изчезват всеки ден, по най-различни причини. Но въпреки това бройката им беше прекалено голяма — почти три пъти над нормалната за последните шест месеца. Особено в района на Сентрал Парк. След продължително взиране започна да му се струва, че местопроизшествията май не са пръснати произволно. Усещаше някаква скрита връзка между тях, но не успяваше да я установи.
— Мечтаете ли, лейтенант? — обади се познат, леко дрезгав глас зад гърба му. Дагоста изненадано се обърна и се озова лице в лице с Хейуърд, вече официално прикрепена към разследването заедно с Уокси.
— Да си чувала, че е редно първо да се почука? — тросна й се той.
— Ами, чувала съм. Но бързах да ви донеса това, което поискахте… — Дългите й пръсти стискаха дебело руло компютърни разпечатки. Дагоста го дръпна и започна да го развива. Още убийства на скитници през периода, повечето в поверения на Уокси район в западната част на Сентрал Парк. Всичките неразкрити, естествено.
— Пресвети Боже! — промълви Дагоста и поклати глава: — Все пак трябва да ги отбележим. — Започна да диктува местопрестъпленията, а Хейуърд забождаше карфици на съответните места по картата. За момент спря и погледна гъстата, блестящо черна коса, която обрамчваше бялото й лице. Радваше се, че бяха я командировали в екипа му, но, разбира се, не го показваше. Несломимата й самоувереност бе като оазис в пустинна буря, а той с въздишка си призна, че и външният й вид не дразни окото.
Отвън се чуха забързани стъпки и високи гласове, последвани от падането на нещо тежко. Дагоста намръщено кимна на подчинената си да провери какво става. Последваха нови викове, сред които висок и писклив глас споменаваше името му.
Обзет от любопитство, той отвори вратата и надникна навън. В коридора пред отдел „Убийства“ двама полицаи се бореха с дрипав и невероятно мръсен мъж. Хейуърд вече беше там. Готово да се намеси в подходящия момент, дребничкото й тяло беше стегнато като пружина. Очите му пробягаха по сплъстената коса, нездравата кожа и изпосталялата от недохранване фигура, на гърба на която се поклащаше неизбежният черен чувал за боклук. Там без съмнение се гушеха всичките земни притежания на този нещастник.
— Искам при лейтенанта! — изкрещя човекът. — Имам информация за него и настоявам…
— Предай я на мен, мой човек — опита се да го убеди единият от полицаите, хванал с видима погнуса мърлявия пеш на дрехата му. — Лейтенантът е зает.
— Ей го там! — викна скитникът и насочи мръсния си показалец към Дагоста. — Значи не е толкова зает! Пусни ме или ще се оплача, ясно? Ще се обадя на адвоката си!
Дагоста затвори вратата и се върна към картата. Шумотевицата отвън продължаваше. Пискливият глас на скитника бе особено неприятен, накъсван от гневните реплики на сержанта. Неканеният гост очевидно не желаеше да се оттегли.
Миг по-късно вратата с трясък се отвори и скитникът връхлетя в кабинета, следван по петите от разярената Хейуърд. Навря се в ъгъла и вдигна чувала над главата си.
— Трябва да ме изслушаш, лейтенант! — извика той.
— Ама, че плъзгав мръсник! — задъхано изръмжа Хейуърд, докато търкаше длани о стройните си бедра. — В най-буквалния смисъл на думата.
— Не смей да ме докосваш! — предупредително кресна клошарят.
— Остави го, сержант — въздъхна с досада Дагоста и се обърна към посетителя. — Имаш пет минути, но само ако оставиш това нещо вън.
Пръстът му се насочи към чувала, от който се разнасяше силна воня.
— Ще ми го свият! — загрижено изграчи онзи.
— Намираш се в полицията! — повиши тон Дагоста. — Никой няма да ти пипне партакешите!
— Не са партакеши — изръмжа мъжът, но все пак подаде омазания чувал на Хейуърд, която моментално го изнесе в коридора, върна се и старателно затвори вратата зад гърба си.
Поведението на неканения гост коренно се промени. Насочи се към един от столовете за посетители бавно и с подчертано достойнство, седна и преметна крак върху крак — сякаш всичко наоколо му принадлежеше. Дагоста веднага усети миризмата, която му напомни за изоставения тунел.
— Дано да ти е удобно — промърмори с фалшива любезност и предвидливо тикна пурата под носа си. — Разполагаш с пет минути.
— Ще ти призная нещо, Винсънт — небрежно подхвърли скитникът. — Чувствам се точно толкова удобно, колкото може да се очаква при моето състояние.
Дагоста зяпна, пурата се изплъзна от пръстите му и тупна на бюрото.
Скитникът я проследи с неодобрителен поглед.
— Жалко, че продължаваш да пушиш — каза той. — Все пак е добре, че демонстрираш по-добър вкус. Доколкото мога да видя, използваш тютюн от Доминиканската република, с бандерол от Кънектикът. Любимата гадост на Чърчил, която определено е за предпочитане пред ония кочани, дето ги смучеше едно време.
Все още лишен от дар слово, Дагоста едва-едва поклати глава. Този глас с характерната южняшка напевност му беше до болка познат, но по никакъв начин не можеше да го свърже с вонящия бродяга пред себе си.
— Пендъргаст? — едва чуто промърмори той.
Мъжът кимна.
— Но какво, за Бога…
— Надявам се да ми простиш, но исках да се убедя в качествата на дегизировката си — отвърна онзи.
— О, Господи!
Хейуърд направи крачка напред и внимателно го изгледа. За пръв път изглеждаше объркана.
— Лейтенант?
Дагоста си пое дъх и махна към брадясалия тип на стола, преметнал крак върху крак и положил ръце в скута си.
— Сержант, искам да ти представя специалния агент на ФБР Пендъргаст.
Очите на младата жена за миг се преместиха на бездомника, после отново се върнаха върху лицето на лейтенанта.
— Я стига глупости! — отсъди тя.
Пендъргаст избухна в доволен смях, облегна се назад и подпря брадичката си с длан.
— Приятно ми е да се запознаем, сержант. По обясними причини ще се въздържа от ръкостискането…
