— Нещо, свързано с убийствата? — напрегнато се наведе напред Дагоста.
— Непряко — кимна Пендъргаст. — За съжаление хората с истински ценната информация се оказаха по-дълбоко, отколкото посмях да се спусна при това първо проучване. За да се спечели доверието им, е нужно време, но мен ме чака дълъг път. — Воднистосините му очи се спряха върху лицето Дагоста. — В момента подземните обитатели са вцепенени от ужас. Въз основа на тук-там изпуснатите реплики стигнах до извода, че тези места са обект на колонизация от някаква тайнствена група хора. Всъщност почти никъде не се използва определението хора. Останах с впечатлението, че става въпрос за кръвожадни същества с канибалски навици — по-скоро хуманоиди, отколкото нормални представители на човешкия род. Именно те са отговорни за убийствата.
Замълчаха. Дагоста стана, пристъпи към прозореца и отправи поглед към нощната панорама на Манхатън.
— Вярваш ли на всичко това? — попита най-сетне той.
— Не знам — въздъхна Пендъргаст. — Трябва да поговоря с Мефисто, който е лидер на общността, обитаваща подземията под Калъмбъс Съркъл. В интервюто си за „Поуст“ той казва много тревожни неща. Но с него се контактува трудно, за съжаление. Няма доверие на чужди хора и мрази официалните власти. Аз обаче имам предчувствието, че само той може да ме отведе там, където искам да отида.
— Да ти трябва партньор? — стисна устни Дагоста.
По лицето на Пендъргаст пробяга бегла усмивка, която бързо се стопи.
— Става въпрос за опасно място, извън действието на законите, лейтенант — въздъхна той и бавно се изправи. — Но нека все пак обмисля предложението… Така ще бъде справедливо, нали?
Дагоста кимна.
— Отлично. А сега бих те посъветвал да се прибереш у дома и да поспиш… Нашето приятелче Уокси ще се нуждае от страшно много помощ, макар че още не подозира това.
21
Като си тананикаше под нос, Саймън Брамбъл затвори ципа на чантата си и плъзна одобрителен поглед из лабораторията: дезинфекционната душ кабина в ъгъла, дългата, акуратно подредена редица никелирани инструменти зад стъклените витрини, които меко блестяха на дискретната светлина. Чувстваше се изключително доволен от себе си, главно благодарение на триумфа по време на неотдавнашното работно съвещание. Пред очите му отново изплува безстрастната физиономия на Фрок, която обаче не можеше да скрие огорчението от загубата. Макар и малка, тази победа беше напълно достатъчна, за да прогони горчилката от претърпяното поражение по въпроса за силата на захапката. Въпреки че беше на заплата към общината, Брамбъл ценеше независимостта на учения толкова, колкото и всеки друг.
Стисна чантата от мека кожа под мишница и отново огледа помещението. Великолепна лаборатория, проектирана добре и оборудвана с всичко необходимо. Ех, ако можеше да разполага с такова модерно съоръжение и в собствената си служба! За съжаление това никога нямаше да стане, защото общината изпитваше хроничен недостиг от средства. Ако не беше толкова силно привързан към детективската тръпка в процеса на съдебномедицинските експертизи, той отдавна би потърсил работа в някоя подобна кула от слонова кост, оборудвана с всичко необходимо за спокойна научна работа.
Внимателно затвори вратата зад себе си и отново се изненада от безлюдния коридор. Никъде не беше срещал учени, които да ненавиждат извънредния труд повече от сътрудниците на този музей. Но тишината не му пречеше, а напротив — ободряваше го, създаваше му усещането за нещо различно, — също както миризмата на прах и старо дърво, която беше на светлинни години от вонята на формалин и разложена плът в лабораториите по съдебна медицина. Отново реши да използва по-дългия път на излизане, който минаваше през зала „Африка“. Беше дълбоко убеден, че диорамите7 там са истински произведения на изкуството. В този късен час те изглеждаха особено добре: изключеното главно осветление позволяваше на всяка от тях да излъчва своето неповторимо сияние — като прозорец към друг, фантастичен свят.
Стигна края на дългия коридор и пое надолу по стълбите, като се отказа от услугите на асансьора. Не след дълго мина под металната арка на широка врата и се озова в залата, носеща наименованието „Живот в океана“. Включено беше само нощното осветление и просторното помещение тънеше в тайнствен полумрак. Тишината се нарушаваше единствено от тихите шумове на древната сграда. Прекрасно, помисли си той. Това е подходящото време да се разглежда всеки музей — без ужасяващите тълпи деца и прегракнали от викане учители. Мина под гигантска изкуствена сепия, покрай чифт пожълтели слонски бивни и влезе в зала „Африка“.
Полунощ. Тръгна бавно през залата, в средата на която доминираше стадо слонове, а край стените бяха поставени в две редици останалите характерни за континента обитатели. Спря пред любимото си семейство горили и издаде устни в опит да заприлича на някой от неговите членове. Илюзията беше толкова пълна, че в душата му се появи желание мигът да продължи безкрайно. За съжаление работата му тук скоро щеше да приключи. Ако заключенията му са верни, тялото на бедния Битърман и останките на Шашин Уокър щяха да подкрепят тезата за сходство в почерка на извършителя.
Въздъхна и се насочи към тясната врата, от която започваше каменният коридор, водещ към прочутата кула, чиято история познаваше отлично. Чудовищната, подобна на крепост добавка към първоначалната сграда е била издигната през 1870 година от Ендюрънс С. Флайт, железопътен магнат и трети директор на Природонаучния музей на град Ню Йорк. Трябвало да бъде копие на един прочут уелски замък, който магнатът не успял да купи и да пренесе в Щатите. В крайна сметка благоразумието надделяло и директорът бил отстранен от поста си, преди да завърши безумния си проект. От него беше останала само шестостенната кула, оформяща югозападната фасада на музея, която се използваше главно за съхранение на безбройните експонати, останали извън експозициите. Брамбъл беше чувал, че там е любимото място за срещи на музейните сътрудници.
Мрачната, подобна на катедрала партерна зала на кулата бе пуста и стъпките на Брамбъл отекваха глухо, докато прекосяваше мраморния под в посока служебния вход. Кимна на пазача и излезе във влажния мрак на Мюзеъм Драйв. Бе полунощ, но близкият булевард продължаваше да гъмжи от хора и таксита.
Направи няколко крачки и с възхищение се обърна назад. Не се уморяваше да гледа масивното, високо над сто метра съоръжение с назъбени крепостни стени, което при хубаво време хвърляше сянката си чак до Петдесет и девета улица. Но в момента имаше новолуние и кулата изглеждаше мрачна и заплашителна, сякаш пълна с духове.
Брамбъл въздъхна и тръгна по пътя си. Излезе на Осемдесет и първа и се насочи към скромния си апартамент в близост до Хъдзън, продължавайки да си тананика. Минувачите постепенно оредяваха, улицата ставаше все по-тиха. Без да обръща внимание на това, главният патолог крачеше енергично и с наслада вдишваше нощния въздух. Духаше свеж ветрец, изключително приятен в лятната нощ. Възнамеряваше да хапне, да измие зъбите си и да се шмугне под завивките. В пет сутринта отново щеше да е на крак. Беше сред малцината щастливци, които почти не се нуждаят от сън — едно изключително важно качество за хората от неговата професия и най-вече за онези, които имат желание да я овладеят до съвършенство. Безброй бяха случаите, при които пръв се озоваваше на местопрестъплението, тъй като го заварваха буден, когато всички останали сладко спят.
Кварталът опустя, но само на крачка оттук беше Бродуей със своите оживени книжарници, магазинчета за сувенири и деликатеси. Закрачи покрай дългите каменни фасади на старите блокове, отдавна преустроени на множество апартаментчета и самостоятелни стаи за отдаване под наем. На ъгъла се беше събрала малка групичка кротки и очевидно безобидни пияници.
Някъде по средата между двете пресечки ускори ход, забелязал, че нещо помръдва в тъмния вход на изоставен сутерен. В носа го блъсна отвратителна воня, непоносима дори за стандартите на Ню Йорк. Ръката му се плъзна към чантата, в която винаги държеше скалпел. Стисна устни и пръстите му се стегнаха около ергономичната ръкохватка. Не беше много разтревожен, знаеше какво трябва да направи. Бяха го нападали три пъти — веднъж с пистолет и два пъти с нож. Измъкна скалпела и светкавично се обърна. С изненада установи, че тротоарът е пуст. В следващия миг една ръка се уви около шията му и рязко го дръпна в сянката на сградата. Всъщност само си помисли, че е ръка, въпреки че беше някак плъзгава и притежаваше огромна сила. В следващия миг усети странно докосване до адамовата си ябълка. Наистина много странно,
