Маршрут 666

— Някакъв ненормалник, когото заловили в парка. Убиец, разбира се, но няма нищо общо с нашия. Поне Пендъргаст мисли така.

— А къде е самият Пендъргаст?

— Замина в кратка командировка — усмихна се Дагоста, сякаш припомнил си някаква шега. — Кажи ти докъде я докара…

— Най-добре да започна отначало — пое си дъх Марго. — Връщаме се десет години назад. Към поречието на Амазонка потегля научна експедиция, водена от Джулиан Уитлъси — учен, който работи в музея. Между участниците възникват конфликти и групата се разделя. По различни причини никой не се връща жив. Но в музея пристигат няколко сандъка с образци. В един от тях има грозна статуетка, увита в изсушена трева.

Дагоста кимна. Стара история, беше му известна.

— Никой не подозира, че статуетката всъщност е живо същество — представител на изчезващ, изключително свиреп вид. Нито пък, че изсушената трева, използвана за опаковка, всъщност е особено растение, с което се храни звярът. Същевременно в района текат минно-геоложки проучвания, които унищожават естествената му среда. И чудовището, наречено Мбвун, тръгва подир единствените запаси от храната, която му е нужна. Изминава целия път от басейна на Амазонка до Ню Йорк. Оцелява в подземието на музея, като се храни и с изсушената трева, към която изглежда силно пристрастено.

Дагоста отново кимна.

— Е, това е версията — приключи Марго. — Версията, на която вече не вярвам.

— На кое по-точно не вярваш? — вдигна вежди Дагоста.

— Достатъчно е да се замислим, лейтенант. Как е възможно едно животно, високоинтелигентно или не, да измине цялото разстояние от Амазонка до Ню Йорк, търсейки няколко сандъка с изсушена трева? Не е ли малко далечко?

— Не ми казваш нищо повече от онова, което научихме след ликвидирането на звяра — въздъхна Дагоста. — И тогава нямахме друга версия. Мбвун беше тук и аз усетих дъха му, по дяволите! Откъде другаде може да се пръкне, ако не от Амазония?

— Добър въпрос — кимна Марго. — Но нека ти задам още един: ами ако си е бил нюйоркчанин и просто се е върнал у дома?

— Върнал се у дома!? — смаяно промълви Дагоста след кратък миг тишина.

— Точно така. Ами ако съвсем не е животно, а човешко същество, например самият Уитлъси?

Този път мълчанието се проточи. Дагоста не сваляше поглед от младата жена. В отлична форма или не, тя очевидно беше на края на силите си от продължителната работа с онези трупове. Брамбъл, убит по толкова жесток начин; разкритието, че един от скелетите принадлежи на колега, към когото, така или иначе, е изпитвала чувство за вина… Боже Господи! Как можеше да е такъв егоист? Защо я въвлече в това разследване, въпреки че знаеше колко дълбоко е разстроена от музейните убийства?

— Мисля, че ще бъде най-добре, ако… — започна той, но Марго вдигна ръка.

— Знам, че ти звучи налудничаво, но на практика не е така. Готова съм да се закълна, че не е така! В момента асистентката ми повтаря тестовете, просто за да бъдем сигурни в това, което открихме. Остави ме да довърша. Установихме, че Мбвун притежава смайващо висок процент човешка ДНК, проследихме една от веригите, съдържаща хиляди базисни чифтове. Това не е еволюционна аберация. А Пендъргаст намери някои лични вещи на Уитлъси в леговището на звяра. Не забравяй и друг многозначителен факт: чудовището уби всички, до които се докопа, с изключение на Йън Кътбърт. Защо? Този Кътбърт е бил най- добрият приятел на Уитлъси. А тялото на самия Уитълси така и не беше открито…

Дагоста направи усилие да си затвори устата, зяпнала от смайване. Не, това е пълна лудост! Бутна стола назад и понечи да стане.

— Изслушай ме докрай — тихо рече Марго.

Нещо в очите й го накара да се върне на мястото си.

— Знам как ти звучи всичко това, лейтенант — продължи с лека въздишка младата жена. — Но трябва да го чуеш, разбираш ли? Допуснахме ужасна грешка. Вината е толкова моя, колкото и на всички останали. Не си направихме труда да довършим пъзела, но го стори друг — Грег Кавакита.

Разстла върху масата голям лист фотохартия, върху който имаше микроскопско изображение.

— В растението се съдържа реовирус.

— И това ни бе известно.

— Но не обърнахме внимание на едно негово качество, което е изключително важно: той е в състояние да имплантира чужда ДНК в приемна клетка, а на всичкото отгоре произвежда и упойващо вещество. Въз основа на това откритие реших да направя няколко допълнителни теста на фибрите. Те са носители на генетичен материал от влечуго, който прониква в човешкия организъм, ако влакната бъдат погълнати. А този материал на свой ред става причина за физически изменения. По някакъв начин — не мога да кажа какъв и защо — по време на онази експедиция Уитлъси е сторил точно това. Претърпял е морфологична трансформация и се е превърнал в Мбвун. След края на трансформацията той вече е зависим от опиата в растението. А когато запасите му свършили, тръгва към музея. Знае, че там има още, сам е напълнил сандъците с него, уж като опаковъчен материал. И тъй, той се връща при сандъците. Започва да убива хора едва след като запасите от растението са унищожени. Прави го, защото в хипоталамуса на човешкия мозък се съдържа хормон, близък по състав до…

— Чакай, чакай! — спря я Дагоста. — Нима искаш да кажеш, че всеки, който яде от онова растение, се превръща в чудовище?

— Точно така — кимна Марго. — Вече знам с какво се е занимавал Грег. Разкрил е тайната и е потънал в анонимност, за да реализира плана си. — Разстла на масата голям лист разграфена хартия и добави: — Това е приблизително точен архитектурен план на лабораторията му. В долния ъгъл съм направила опис на оборудването, което успяхме да идентифицираме. Дори по цени на едро то струва над осемстотин хиляди долара.

Дагоста неволно подсвирна.

— Наркопари?

— Точно така, лейтенант. Такава лаборатория оправдава съществуването си единствено с производството на генно модифицирани продукти, което по начало е изключително сложно. Нарочно подчертавам думата производство.

— В края на миналата година се пусна слух, че на улицата се е появила дрога от нов тип, наречена „Гланц“ — подхвърли Дагоста. — Изключително чиста, много скъпа, но със страхотно въздействие. Напоследък обаче не се чува за нея…

— Генното инженерство се провежда на три етапа — продължи Марго и насочи показалец към схемата: — Започва се с изолирането на ДНК от даден организъм. Това се прави с апаратите, наредени покрай северната стена. Те са свързани последователно и осъществяват масирана секвенция. Първият от тях контролира верижната полимеризация, която възпроизвежда ДНК веригата и я прави годна за секвенция. После идва ред на ей тази машина, която е разработена в Кеймбридж и се нарича NAD–1. Имаме такива и тук, в музея. На практика това е суперкомпютър, който използва термоустойчив векторен процесор от галиев арсенид за управление и анализ на секвенционния процес. А тук, по протежение на южната стена, открихме останките на няколко огромни аквариума. В тях Кавакита е култивирал растението в огромни количества, които са му били нужни за описания вече процес. И накрая, ето го и устройството за инкубиране и култивация на вируси.

Настъпи мъртва тишина. Дагоста се намръщи, избърса потта от челото си и механично попипа джоба си за успокояващата пура. Пряко волята си започваше да вярва на това, което чува.

— Кавакита е използвал инсталацията, за да изолира гени от растителния вирус — продължи Марго, разпръсквайки още няколко големи компютърни фотоси върху масата — Това са микрографии, направени с електронен микроскоп. От тях личи, че от фибрите са били изолирани изключително рептилните гени. Защо? Защото Грег очевидно се е опитвал да неутрализира физическото въздействие на опиата.

— Какво мисли Фрок за всичко това?

— Още не съм го запознала — леко поруменя лицето на младата жена. — Но реакцията му със сигурност